Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

От ясното небе се спусна още един лайнер. За разлика от останалите патрулиращи, беше поочукан и по корпуса му имаше сериозни белези. Слънчевите платна и вимпелите бяха отпуснати. Но можеше да лети и се бе завърнал.

— Адар Зан’нх се прибира — усмихна се Джора’х. — Имам новини, които ще го зарадват много.

След малко адарът се появи пред входа на Призматичния палат. Униформата му както винаги бе безупречна. Той се поклони и поздрави мага-император с юмрук на гърдите. Джора’х заряза официалностите и прегърна най-големия си син.

— Ти направи невъзможното! Гордея се с теб и целия Слънчев флот.

Адарът не изглеждаше доволен.

— Загубих две кохорти, господарю. Защитата на империята е сериозно отслабена.

— Хидрогите са победени, а ние удържахме. — Джора’х държеше на оптимизма. — Това е целта, с която е създаден Слънчевият флот преди хилядолетия. Вече нямаме врагове.

— Въпреки това не бива да оставаме без защита, господарю. Трябва да започнем незабавно възстановяване на флота.

— Така е. И по точно тази причина съм принуден да променя задълженията ти. Когато загубих Тор’х, те помолих да служиш като престолонаследник. Ти се съгласи, но това никога не е било твое призвание.

Зан’нх се поклони.

— Моето призвание е да ви служа, по какъвто начин повелите.

Джора’х очакваше точно такъв отговор.

— Адар Зан’нх, освобождавам те от задълженията ти като престолонаследник. Можеш да командваш Слънчевия флот, без нищо да те разсейва. Нали това е желанието ти?

— Да, господарю! Но кой ще поеме поста?

Джора’х погледна Осира’х, която стоеше скромно до него и майка си.

— Даро’х е следващият по линията. Той е най-големият ми благороднически син. Ще го върна в Призматичния палат, за да заеме твоето място като престолонаследник. — Поколеба се, но го каза. — Империята има по-голяма нужда от него от Добро. Вече изпратих вест. Размножителната програма приключи и отломъчната колония може да бъде отворена отново.

Джора’х предложи адарът и хората му да си починат, но Зан’нх не искаше да чуе и дума за това и напусна Призматичния палат, за да се заеме с възстановяването на Слънчевия флот.

След това Джора’х повика Съливан Голд и Табита Хък. Беше време за цялата истина. Пазенето на тайни бе в кръвта му, но с помощта на Нира той искаше да промени нещата.

Погледна хората, които още бяха зашеметени от разрушенията, и каза:

— Адар Зан’нх обеща, че ще се върнете по домовете си, ако ни помогнете да победим хидрогите. Човешката раса сигурно ще има подозрения към нас. Двата ни народа ще трябва да преодолеят много пречки, за да почнат да си вярват отново.

— Не съм дипломат и говоря само за себе си — каза Съливан, — но мога да спомена две-три добри думи. След като се приберем.

— Според мен без вашите стотици автоматизирани лайнери Земята щеше да е в димящи руини — добави Табита. — Може би хората няма да са ви чак толкова сърдити.

Нира се усмихна на небесните миньори.

— С удоволствие ще ви помогна да изпратите съобщения на близките си.

— О, това ще е чудесно — възкликна Съливан. — Отдавна искам да пратя вест на Лидия. Ще се зарадва, като разбере, че не съм загинал.

Въпреки че бе възстановил връзката си със световната гора, Колкер беше неспокоен. Никога не се бе чувствал толкова объркан и несигурен.

Откакто бе загубил фиданката си, единственото му желание беше отново да докосне телевръзката. Сега, когато Нира му бе помогнала, продължаваше да се чувства зле, сякаш целта на живота му бе изчезнала. Не беше говорил за това нито със стария си приятел Ярод, нито с някой друг. Струваше му се, че останалите са безкрайно далече. Беше постигнал това, което желаеше. Какво тогава не беше наред?

Вече можеше да ползва фиданката, колкото си иска, особено след победата над хидрогите, но избягваше да го прави. Опитваше се да проумее тази празнина. Накрая реши да се обърне към Тери’л. Може би старият свещеник-философ щеше да предложи друга перспектива. Винаги изглеждаше толкова сигурен във вярата си.

Потърси го на обичайните му места за медитиране, но не можа да го открие. Започна да разпитва останалите илдирийци с нарастващо безпокойство и накрая го упътиха към една от разрушените части на Миджистра. Там беше издигната импровизирана болница, в която бяха настанени жертвите на експлозиите и разрушенията.

Колкер започна да се провира между походните легла с ранените. Множество млади свещеници-философи обикаляха покрай умиращите и им помагаха да видят душевните нишки, които щяха да ги отведат към светлината. Зеленият жрец предположи, че ще открие приятеля си сред тях.