Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Естара се притисна в Питър.

— Не знаех, че всичко на Терок ми е липсвало толкова. Нямам търпение да ти покажа моя свят.

Питър погали косата й, по-заинтересован от щастието й, отколкото от хората, които идваха да ги посрещнат.

— Разказвала си ми много за Терок и съм виждал изображения… но думите и снимките не могат да го опишат. Това е перфектното място за нас.

— Тук ще сме в безопасност.

— И ще можем да водим човешката раса без председателя. Това е най-добрата част.

Сели пристъпи напред, водеше широкоплещестия си приятел.

— Сели, колко си порасла!

Момичето не можеше да откъсне поглед от корема й.

— А ти… ти си бременна! Скоро ли ще раждаш?

— Има време. — Естара се засмя и се погали по корема. — Сега съм в средата на шестия месец. Не искам да си представям колко още ще порасне.

Сели се представи на Питър и сякаш чак сега осъзна кой е той.

— Ти… ти си кралят!

— А ти си сестрата на Естара. — Питър се обърна към жена си. — Тя ли е тази, която отглеждала кондорови мухи?

— О, тогава бях много малка!

Естара сякаш беше много по-заинтригувана от Солимар, който явно беше гадже на Сели, отколкото от кондоровите мухи.

Питър обърна поглед към короните на дърветата.

— Тук всички дървета ли са толкова… високи?

— Трябваше да видиш верданските кораби! — засмя се Сели.

— Видях ги, и то по-отблизо, отколкото ми се искаше.

Приближиха се Идрис и Алекса, облечени в копринените си дрехи и с шапки от бръмбарови черупки.

— Дъще, радваме се, че се прибра — каза Алекса, — но, моля те, обясни ни какво става. Натон ни изпрати важно съобщение, но не беше много подробен. Въпреки че хидрогите са победени на Земята, могат да решат да се върнат…

— Хидрогите вече няма да са проблем, майко Алекса — обади се Солимар и останалите зелени жреци кимнаха. — Верданските кораби са доста сигурни. Войната е спечелена и врагът е унищожен.

— Избягахме от председателя — каза Естара. — Искаше да ни убие. И бебето също. — Натон вече бе разпространил вестта.

Алекса бързо разбра усложненията.

— Значи сте изгнаници?

— Ханзата е в руини и е управлявана от корумпиран психопат — каза тъжно Питър. — Председателят ме научи на много неща, но е забравил какво значи да бъдеш водач.

Идрис се огледа.

— Ами Сарейн? Тя не е ли с вас? Трябваше да се прибере заедно с останалата част на семейството.

Естара се намръщи. Сарейн им бе оказала неоценима помощ, но в крайна сметка бе избрала да остане с председателя.

— Не, тя остана на Земята. — Кралицата прегърна родителите си. — А ние нямаше къде другаде да отидем.

— Разбира се — отвърна Алекса с насълзени очи. — Ще останете тук. — Вдигна предупредително пръст. — Обаче засега забравете за политиката. Настоявам първото ни внуче да се роди тук, на Терок.

След десет ХИЛЯДИ ГОДИНИ чакане и приготвяне за неизбежното всичко бе свършило. Сега илдирийците трябваше да се възстановят.

Джора’х стоеше под слънцата и гледаше пострадалия град. Всичките шестдесет бойни кълба лежаха разбити по улиците и околните хълмове. Небето над Миджистра беше свободно от дни, — но последната кохорта на Слънчевия флот продължаваше да стои на стража.

Нира стоеше мълчаливо до мага-император, ръката й беше отпусната на рамото на Осира’х. Цяла армия работници се мъчеше да разчисти останките от бойните кълба с помощта на тежка техника.

— Можеше да е и по-лошо, Джора’х — каза Нира. — Много по-лошо.

— За малко щеше да стане.

Джора’х все още не можеше да оцени нанесените щети. Когато разбитите бойни кълба бяха рухнали върху града, през него бе преминала вълна от шок и смърт. Той беше център на тизма и загубата на толкова много хора бе стоварила непосилна болка отгоре му.

Медиците претърсваха за оцелели и струпваха мъртвите на купчини, преброяваха ги и ги подготвяха за вечността. Джора’х бе усетил как се късат хиляди и хиляди духовни нишки. Но щеше да е много по-ужасно, ако хидрогите бяха унищожили целия град, а след това и империята.

— Рискът ти се оправда — каза Нира. Усещаше напрежението му.

— Не беше само мой. Беше общ. И нямаше да се справя без теб и Осира’х. — Изпращането на адар Зан’нх срещу хидрогите можеше да ги обрече на гибел, но Джора’х бе избрал светлия път на честта. — Мислех, че ще прекарам последните си мигове с теб.

Тя се усмихна.

— Възможно е. Но дотогава има още доста време.

Той прегърна жена си и дъщеря си. Малко семейство, микрокосмосът на илдирийската империя. Магът-император беше баща на целия си народ, но никой владетел досега не бе имал такова семейство.