Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Белинда изпищя. Смит Кефа изкрещя и се хвърли към машината. Силата на скока изхвърли и него, и робота с леко пльокване. Високото налягане моментално размаза мъжа на пихтия, а роботът само се завъртя.

Бяха останали само шестима пленници, а кликиските роботи настигаха кораба на Джес. Балонът вече беше в горните нива на атмосферата, но не се издигаше достатъчно бързо. Черните бръмбари летяха с помощта на двигателите си, крилата им плющяха.

Джес не можеше да направи нищо и отново помоли за помощ венталите. „Роботите не са основните ни врагове“.

— Да, но в момента са моите основни врагове! Ако не направите нещо, ще загинем.

Венталите се съгласиха неохотно.

Около роботите започна да се събира жива мъгла, оформяше нещо като тънък пашкул. След момент машините заприличаха на гигантски дъждовни капки. Внезапно водата замръзна и повлече машините надолу като парчета градушка.

Тасия и Роб сипеха обиди към враговете, останалите бяха в шок. Белинда беше стиснала очи.

— Вече сме почти в космоса — каза Джес.

Преди обаче да излязат в орбита, се появиха шест бойни кълба, повърхността им беше вече напукана.

— Шиз, дрогите нямат ли си друга работа?

— В нас виждат противник, който биха могли да унищожат — отвърна Джес и завъртя мехура в рязка маневра. — Дръжте се!

— Още ли мислиш, че е лесно, Тамблин? — Роб се държеше за корема, сякаш щеше да повърне.

Шестте сфери се приближаваха, сякаш искаха да ги смажат с груба сила. Джес изстискваше докрай венталския съд, но разстоянието се съкращаваше. След малко щяха да ги настигнат.

— Уф! — изръмжа Тасия. — Още малко и щяхме да избягаме!

Корабът се откъсна от атмосферата на Кронха 3 и се устреми в космоса. Зад тях живата мъгла продължаваше битката в облаците.

Пространството пред тях беше чисто, но Джес не виждаше никакво убежище. Бойните кълба ги преследваха като вълча глутница, въпреки че корпусите им бяха близо до счупване. Успя да избегне една изстреляна светкавица, но не можеше да увеличи скоростта.

Реши отново да се спусне към атмосферата. Планетата се беше ширнала отдолу, в облаците се виждаха тъмните петна на сражението.

Неочаквано откъм светлата страна на газовия гигант се появи чудо. Седем огрени от слънцето дървесни бойни кораба, за чието създаване бе помогнал и Джес. Протягаха дългите си бодливи клони, готови да пресрещнат всяко бойно кълбо.

Скитникът насочи сферата си право към тях.

— Джес, какво правиш? — изкрещя сестра му. — Какви са тези неща!?

— Красиви са, нали?

Бойните кълба продължаваха преследването, сякаш не виждаха наближаващата опасност.

Летящите дървета протегнаха клони и сграбчиха вече пострадалите хидрогски кораби. Няколко от тях изстреляха светкавици, но масивните вердански корпуси въобще не почувстваха енергията и продължиха да стискат. Кълбата започнаха да се пръскат с тихи експлозии. Назъбените парчета от обвивката им паднаха към дълбините на Кронха 3. Верданските кораби продължиха полета си в търсене на нови цели.

Джес се опита да откара уплашените си пасажери колкото се може по-далеч от хидрогския затвор. Беше им малко тясно в балона, но пленниците бяха готови да изтърпят всичко, стига да се измъкнат.

Изведнъж Джес забеляза кораб на ЗВС и изръмжа. След миг установи, че е разузнавач, а не боен съд, и позна пилота.

— Конрад Бриндъл, казах ти да се върнеш на Земята.

— Дойдох да помогна — отвърна пилотът.

Развълнуваният Роб възкликна:

— Това баща ми ли е? Какво прави тук?

— Ако има истинска тоалетна и койка за спане, отивам при него — каза Тасия. — В момента дори армейският порцион ми се вижда вкусен.

— Ще видим дали не може да се уреди нещо. — Разузнавателният кораб се приближи към венталския балон и Джес изпрати съобщение. — Командир Бриндъл, имам няколко души, които искат да се качат на борда. При теб ще са по-добре, отколкото при мен.

— Вече и аз не знам къде ще ми е по-добре — каза Тасия.

— Е, във всички случаи ще ни е по-добре, отколкото в онзи кошмар долу — отвърна Роб.

— За това няма спор.

— Имам място за всички — обади се старият пилот. — Мога да ги откарам на Земята… Или където пожелаят.

Даниъл се мъчеше да възвърне контрол над тялото си — ефектът от зашеметителя вече преминаваше. Никога не бе изпитвал нещо подобно на преминаването през транспортала. Сякаш тялото му беше сгънато и обърнато на обратно, след което последва полет, който сякаш траеше вечно, и накрая се озова на някакво далечно място.