Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

А после Естара зърна най-невероятното нещо на бойното поле.

— Питър, виж! Това са… дървета. Огромни световни дървета, точно както каза Натон!

Верданските кораби обвиваха клони около бойните кълба и ги трошаха на парчета. Естара се притисна към извитата стена, за да наблюдава по-добре.

Едно от огромните дървета смени курса си и се насочи към тях.

— ОХ, промени курса — извика Питър. — То иска да ни хване.

— Ще се опитам да го избегна, крал Питър. — Компито се съсредоточи върху кристалните контролни уреди, но бодливият дървесен кораб се приближаваше, клоните му се разтваряха като челюсти на капан.

— Не мисля, че ни е враг — каза Естара. — Все пак е от Терок.

— Само че ние сме в хидрогски кораб, а тези дървета ги унищожават. — Питър беше притеснен.

— Да съобщя ли, че кралица Естара е на борда?

— Да, ОХ! Кажи… че съм дъщеря на Терок, но не споменавай името ми.

Органичният съд се приближи и придърпа кораба им в здравата си прегръдка. Клоните му бяха огромни. Естара виждаше златистата кора, която се бе превърнала в броня. Острите шипове започнаха да драскат по хидрогската сфера.

— Съжалявам, крал Питър — каза ОХ. — Не мога да избегна този кораб.

Естара притисна ръце към кристалния корпус. Огромното растение приличаше, но и се различаваше от световните дървета в детството й. Те бяха миролюбиви и любопитни и само искаха да придобиват знание. Докато верданските кораби сякаш бяха създадени за разрушения. А може би за защита?

От портативната комуникационна система долетяха накъсани думи. Тя се наведе, изненадана да чуе топъл глас, който помнеше от едно време.

— Естара… сестричке.

— Бенето! — Погледна Питър. — Това е Бенето! Той е вътре в кораба.

— Аз съм дървесният кораб.

Бенето бе загинал на Гарванов пристан. Но Сарейн и Натон бяха казали, че се е завърнал като аватар на световната гора.

— Бенето, не ни наранявай.

— Защо сте в хидрогски кораб? — Гласът му не беше съвсем човешки.

— Бягаме от Земята. Председателят иска да ни убие, така че отиваме на Терок. — Тя завъртя настройките, за да го чува по-добре. — Искам да ти разкажа всичко! Толкова исках да те видя отново.

— Можеш ли да ни помогнеш? — попита Питър.

— Трябва да стигнем до Терок, Бенето. Ела с нас.

— Не мога. Битката е тук. Решителната битка. Вече съм част от дървесния кораб. Ние сме едно цяло. — Клоните вече държаха кораба им като в нежна прегръдка. — Днес ще смажем хидрогите, но първо ще се погрижа да се измъкнете.

Верданският кораб започна да се отдалечава от бойното поле. Вражеските залпове увредиха някои от външните клони, но огромният корпус въобще не потрепваше. Когато се отдалечиха достатъчно, Бенето разтвори клоните си и ги запрати напред, като фермер, разпръскващ семена.

— Ще ми липсваш, Бенето — каза Естара.

— Винаги ще си спомням теб и Терок. Ще останат с мен през хилядолетията, докато скитам из космоса.

ОХ отново настрои курс към Терок.

— Вече почнах да трупам нови спомени — каза компито и Питър се усмихна.

Естара се обърна назад и погледна през прозрачния корпус. Огромният органичен кораб се отдалечаваше. Тя видя как множеството клони се вкопчиха в следващото бойно кълбо и след това изгуби кораба от поглед.

Ден летеше към Земята. Изпълваха го опасения. Не очакваше, че ще се завърне там, особено след като последния път го бяха арестували по измислени обвинения. За щастие крал Питър го бе освободил, преди да се превърне в изкупителна жертва.

„Ще изплатя дълга си“.

Кото Окая водеше първия от единадесетте товарни кораба, които летяха до „Настойчиво постоянство“. Бяха с проста конструкция, предназначени за пренасяне на концентрирано екти, и не можеха да се използват за венталската вода. За сметка на това тънките им „крака“ много добре захващаха големите пакети със звънците на Кото.

Множество скитнически и колонистки предприятия бяха изработили стотици хиляди от простите изобретения на инженера. Въпреки че скитниците бяха ядосани заради атаките на ЗВС, а колониите се сърдеха, че са изоставени, никой не можеше да гледа безучастно нападението над Земята.

— Кото, идеята е твоя. Искаш ли да водиш?

— О, нямам нужда от привилегии. Звънците ще свършат цялата работа.

— Не мисля, че Голямата гъска ще ни награди, независимо от изхода на битката — засмя се Ден.

Пред очите им се разкри бойното поле. Ден се опита да обхване цялата ситуация с поглед. Зелените жреци вече бяха разпространили вестта за дървесните кораби, но скитниците не бяха подготвени за величествената гледка. Двадесетте огромни дървета продължаваха да мачкат бойните кълба.