Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

— Моля те, прегърни ме — прошепна тя и притисна длани в дървото, за да осъществи максимално силен контакт. Джора’х обви ръце около раменете й. Така!

— Усещам промяна… — Той я притисна към себе си, за да усили връзката им.

Не беше просто телевръзката или тизмът. Нещо невероятно се случваше с всички вердани. В момента на Терок се пробуждаше някаква дълбока част от горското съзнание, точно като при нея. Мислите си проправяха път нагоре, после заблестяха като ярка ракета в нощта. Нира не знаеше от какво е предизвикано това, но ефектът се усещаше из целия Спирален ръкав.

Дървото в ръцете й помръдна. Една част от него се разцепи… и отвътре изникна свеж филиз. Нима това бе възможно? Мъртвото дърво да се съживи чрез нея! Фиданката беше дълга само колкото показалеца й, но това бе достатъчно.

Нира докосна филиза и моментално се свърза със световната гора. Най-сетне!

И потъна в необятния поток от информация. Предаде всичко, което се бе случило с нея през последните осем години. Разпространи знанието си под формата на образи и болезнени спомени. Нищо не можеше да устои на силата на мислите й.

Когато приключи, всеки зелен жрец в Спиралния ръкав бе разбрал всичко.

Бенето открай време беше част от дърветата и като жив, и след възкресяването му от световната гора. След завръщането си на Терок й бе показал какво значи да ходиш, да се движиш и да живееш. Сега верданите разбираха по-добре какво е да си човек, независимо живо същество със своите радости и мъки.

Бенето също разбираше много неща. Най-вече, че е открил новата си съдба. Гората го бе възкресила, за да бъде говорител и посредник, за да постигне много по-голяма връзка от възможностите на зелените жреци. Беше му дала втори шанс да види семейството си. Сега беше готов да плати необходимата цена.

Дървеното му тяло беше пожертвало човешката си форма в бойния кораб. Отново имаше корени. Ръцете и краката му се бяха слели с напоената с венталска вода Дървесина.

Все пак запази част от себе си, докато продължаваше да се сраства със структурата на огромния кораб. Веднага след съживяването му контактът с външния свят беше слаб и нямаше да се поколебае да се жертва. Сега вече чувстваше загубата, чак до сърцевината си. До сърцето си. Световните дървета чувстваха същото. Животът щеше да му липсва.

На борда на останалите кораби новите пилоти се свързваха по същия начин. Бяха оставили човешките им тела да бъдат погълнати от дървесината, но бяха запазили съзнанията си. След хиляда години и те щяха да загубят идентичността си също като безименните същества, които управляваха старите кораби. Жертваха много, но Бенето знаеше, че и ще получат много. Саможертвата си струваше. Беше сигурен в това.

Солимар гледаше едновременно с тъга и облекчение корабите, които го бяха отхвърлили. Сели стоеше до него, очите й бяха пълни със сълзи. Беше тъжна, че Бенето заминава, но се радваше на последния му дар.

Солимар бе кандидатствал за пилот като много други жреци. Искаше да отдаде живота си също като голема. Доброволците бяха много повече от необходимите.

Бенето не бе изцяло човек, но познаваше чувствата на сестра си. Беше виждал дървесните й танци със Солимар и разбираше, че двамата изпитват силни чувства един към друг. Трябваше да останат заедно. Заради Сели не можеше да позволи на Солимар да замине. Световните дървета го послушаха, макар да не разбираха напълно. Но искаха да се поучат от спомените му и уважиха любовта му към сестра му.

Беше дал на Солимар задоволително обяснение. Младежът беше един от малцината на Терок с технически и механични познания и хората имаха нужда от него. Световната гора го молеше да остане и щеше да вземе друг пилот вместо него.

И така стотината доброволци се отправиха към корабите си, а Солимар остана. Сели мигновено разбра какво е направил брат й и му благодари безмълвно.

Сега вече Бенето можеше да се съсредоточи върху новото си съществуване. Огромният кораб беше като удължение на тялото му. С помощта на безбройните листенца можеше да погледне цялата световна гора. Виждаше множество колонии, на които жреците бяха занесли фиданки, за да разширят мрежата.

Усещаше по-силно от всякога всички спомени, тайни и познания, складирани от верданите. Можеше да проследи живота на множество жреци, чак до кацането на „Кайли“.

За първи път зърна искрица от стария Талбун, своя учител от Гарванов пристан. Преди много години Талбун бе помолил Бенето да се грижи за колонистите и горичката от световни дървета. При смъртта си старецът беше оставил тялото му да бъде погълнато от гората. В момента беше тук, във верданския кораб, във всички дървета. Бенето нямаше да остане без компания. Усмихна се и усети, че си е у дома.