Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Джора’х я поведе към кристалния купол. В залата за аудиенции го очакваха куриери и поклонници, но той имаше нужда да остане насаме с Нира.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. Качиха се по рампите и влязоха в градината.

Някакво странно създание с шарени крила изпърха покрай Нира и отлетя нанякъде. Разцъфналите лилии изпълваха въздуха със сладникав аромат. Нира се наслаждаваше на зеленината. Докосна ръката на Джора’х и се зачуди какво ли би било да споделят съзнанията си през тизма или телевръзката.

— Знам, че жадуваш да се свържеш със световната гора. Но не мога да ти помогна. — Нира усещаше тъгата му. — Всички фиданки бяха унищожени, за мой голям срам. Преди няколко години баща ми унищожи онези, които бяхте донесли с посланик Отема. Неотдавна кралица Естара от Земята ми подари нова. Държах я в покоите си, гледах я и мислех за теб.

Нира усети безпокойството му.

— Какво стана с нея? Къде е сега?

— Унищожих я. — Признанието остана да виси във въздуха. — В палата има друг зелен жрец, от миньорската експедиция на Кронха 3. Загубил фиданката си по време на хидрогското нападение, но усети тази в покоите ми. Опита да се промъкне до нея. Щеше да изпрати съобщение, което не можех да допусна. За да премахна изкушението и риска, унищожих дръвчето. Съжалявам, Нира. Не можех да допусна да разкрие плановете ми. Залогът е твърде голям.

— Предполагам, че просто е искал да докосне съзнанието на световната гора — каза тя хладно. Значи това се боеше да й каже. Беше унищожил фиданката и сега тя бе откъсната, също като другия зелен жрец. — Значи на Илдира няма повече фиданки.

— Да. Но нека ти покажа какво остана.

Поведе я към нещо като алпинеум, но направен от големи дървени трупи. Някои бяха грубо обработени, други само лакирани, за да се запазят по-дълго. Нира веднага позна шарката и дървесината и пристъпи напред.

— Това са световни дървета!

— Един скитнически търговец ми ги продаде. Неговият клан помогнал на Терок след хидрогската атака и получил дървесината като отплата.

Нира бе дошла на Илдира като млада послушница, после беше отвлечена и не беше в течение на много и много събития. Доскоро дори въобще не знаеше за нападенията срещу Терок.

Джора’х вдигна едно парче към светлината.

— Закупих целия дървен материал, защото ми напомняше за теб. — Подаде й го. — Не знаех какво да го правя и го оставих тук, за да мога да си го гледам.

Тя коленичи и остави парчето на земята. Дървото беше мъртво и мълчаливо, но все пак усещането беше успокояващо. Проследи с пръст извивките и процепите по дървесината, търсеше топлина отвътре. Жадуваше за някаква форма на контакт.

Въпреки че дървото бе мъртво, съзнанието на световната гора в него беше непокътнато. Трябваше да има някакъв начин да се свърже. По време на дългото си пленничество се бе уплашила, че ще оглушее за телевръзката. Жадуваше за контакт със световната гора не по-малко, отколкото за Джора’х.

Сега обаче, въпреки че чуваше песните на птиците, шумоленето на листата и шуртенето на водата от фонтаните и пръскачките, не можеше да чуе нищо в главата си. Нищо.

Джора’х мълчеше. На лицето му бе изписана болка и дълбоко съжаление. Тя затвори очи, съсредоточи се само върху парчето световно дърво.

Спомни си как като момиче се катереше в короните и четеше истории на гората. Когато реши, че е готова да стане зелена жрица, отиде сама в гората и верданите я покриха със зелено. Излезе от гората със зелена кожа — и с неразрушима връзка със съзнанието на дърветата. Поне беше мислила, че е неразрушима.

Стисна парчето дърво и се опита да проникне в него с мислите си. Досега не се бе налагало да се мъчи, за да установи връзка. Преди този процес беше автоматичен и нещата просто… ставаха. Нямаше представа как да го постигне насила.

Хвана ръката на Джора’х, през стиснатите й клепачи закапаха сълзи. Докосването беше успокоително, макар да знаеше, че няма как да се свърже с него по начина, по който той контактуваше с поданиците си чрез тизма. Джора’х беше неконтактен също като мъртвото дърво.

Внезапно усети някаква искрица. Беше бледа, като далечна светлинка, но все пак я имаше.

Притисна по-силно длан към кожата на Джора’х. Контактът с него й помагаше. Искрата стана по-ярка и тя усети в дървото леко ехо.

— Какво става? — попита той.

Нира не отговори. Съсредоточи се. Следваше бледата следа. Зарови спомените си в дървесината. Световните дървета бяха свързани и май нямаше значение, че това бе мъртво. Тя погледна обгореното парче и усети, че то сякаш помръдва. Нещо се променяше и контролът на Джора’х над тизма й беше от помощ. От устните й се отрони учудена въздишка. Беше открила нов път!