Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Джес бе дошъл тук да уплътни тази връзка.

Влагата в облаците освежи венталите в кораба му. Черните белези от хидрогската атака на повърхността вече бяха покрити със зеленина.

Шепотът на световната гора се присъедини към постоянните гласове на венталите в главата му. Корабът му се спусна близо до главното човешко селище.

Джес се измъкна през мембраната и усети, че въздухът е наситен с електричество, живот и очакване. Приближиха се хора. Той видя зелените жреци, които идваха да го поздравят, и вдигна предупредително ръка.

— Стойте на разстояние. Аз представлявам венталите.

Усети неестествена тръпка, сигнал от дърветата. Към него се приближи дървесна фигура — копие на човек: движеше се с неприсъща за туловището му грациозност.

— Аз съм Бенето. Представлявам верданите.

Големът протегна ръка и стисна десницата му, преди Джес да го предупреди. Скитникът потръпна, очакваше чудовищен енергиен импулс. Но венталите не нараниха странния дървен мъж. Сякаш бяха срещнали сродник.

Бенето изви устните си в усмивка.

— Очаквахме те. Заедно ще създадем нова армия.

Първо гигантските дървесни кораби, а сега водно-перленият мехур, от който бе излязъл странен скитник, които всъщност доста приличаше на Бенето. Сели зяпаше удивено. Може би като видеха какво се изправя срещу тях, хидрогите щяха да се скрият в газовите си гиганти завинаги!

Солимар се наведе и прошепна в ухото й.

— Гледай, Сели. Това очакваха дърветата. Вече сме непобедими.

Джес Тамблин и Бенето тръгнаха към края на разчистената площадка, а сферичният венталски съд се издигна нагоре като дъждовна капка.

— Какво прави?

— Ще видиш!

Верданските кораби се събраха по-плътно в небето. Световните дървета потрепваха от очакване. Сели гореше от желание да разбере какво става. Ех, да можеше да ползва телевръзката като Солимар!

Венталският съд се издигна над дърветата и от него се отделиха множество мехури с енергийна вода. Поизпразнената сфера се сви.

Мехурите се понесоха в небето, сякаш търсеха нещо.

— Това ще промени баланса на силите — каза Солимар почти шепнешком. Беше сложил ръката си на едно световно дърво и получаваше съобщения от горското съзнание. — Никога досега не се е случвало.

Бенето и скитникът се приближиха до един кръг от пет повалени световни дървета. За разлика от живото тяло на брат й, те бяха обгорени и изпотрошени. Бяха ги оставили като символ на силата на световната гора. Сели обаче разбираше, че в този момент хората имат нужда от нещо повече от символ.

Един от мехурите застана над Джес и Бенето и те го посрещнаха с вдигнати ръце. Мехурът се пръсна и заля с венталска вода петте дънера и двамата мъже.

От земята започна да излиза още вода, като от извор, пробил си път на повърхността.

— Ще призовем цялата вода, разпръсната от кометата! — засмя се Джес.

Бенето кимна доволно, дървеното му лице лъщеше от капките.

— Венталите и верданите ще се слеят напълно. Така ще успеем да победим хидрогите.

Сели се притисна към Солимар, главата й беше пълна с въпроси. Усещаше миризмата на озон и чуваше шепота на влагата, която навлизаше в обгорените дънери на световните дървета. Чувстваше се дребна и незначителна на фона на грандиозните събития, които не разбираше.

Щом искрящата вода напои мястото около петте дървета, земята започна да се движи, сякаш щеше да изригне вулкан. Сели усещаше трусовете с босите си крака.

Верданските бойни кораби размърдаха клоните си и се издигнаха, за да направят място. Сели се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Въздухът беше пропит с очакване.

Бенето се обърна към световните дървета и заговори високо:

— Знаете какво е заключено във вас. Изцедете всичките си резерви!

И пострадалите дървета го направиха.

Почернелите дънери пропукаха и започнаха да се издигат към небето. Появи се свежа дървесина и нови клони — изскачаха като скрити оръжия. Пострадалите дънери изсмукваха венталска вода и растяха с немислима бързина. Петте дървета се извисиха и започнаха да се вият едно около друго, оформяха гигантски корпус/Възродените корени се впиха дълбоко в земята, включиха се в мрежата на световната гора, черпеха сила и енергия.

Сели усещаше нетърпението на световната гора и се засмя радостно. От новите пъпки излизаха листа, а в краищата на клоните се оформяха бодли, готови да посрещнат всеки враг. Новото дърво продължаваше да расте, издигаше се над короните на останалите.