Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Обърнаха се към отворения балкон и загледаха оранжевото небе на Хирилка. О’нх влезе във връзка с корабите в орбита чрез малко устройство на гърдите си. Язра’х стоеше до Антон и той усети, че се чувства в по-голяма безопасност в нейно присъствие.

Трите диамантени сфери се спуснаха от небето и закръжиха над руините. Накрая заеха позиции точно над цитаделата. Не излъчваха никакви предупреждения или ултиматуми, но заплахата беше ясна. Засега просто си висяха горе.

— Да сляза ли в убежището? Тал О’нх, по-безопасно ли ще е на борда на някой от вашите кораби?

Язра’х се намръщи на племенника си.

— Губернаторът трябва да остане тук. Ако ще умреш, поне умри храбро. Баща ти не трепна, когато бе убит от последователите на Руса’х. Сега Хирилка е твоя. Покажи на хората как трябва да се държи един губернатор. Може да са забравили след всичко, което преживяха напоследък.

Момчето се стегна и застана в позата, която бе усвоило от нея.

Антон погледна небето с надеждата, че няма да стане част от поредната епична история.

Цареше абсолютен мрак. Черен, безкраен, сякаш разпрострян из цялата вселена. Не можеше да има по-лошо мъчение.

Сънищата на Тор’х бяха празни от безкрайно дълго време. Постепенно, с отминаването на ефекта на шайинга, кошмарите ставаха все по-напрегнати и мъчителни.

Той постепенно започна да си спомня Хирилка и бунта на Руса’х. Бяха опитали да свалят фалшивия маг-император Джора’х, неговия баща. Но се бяха провалили. Беше атакувал с лайнерите си, очакваше смъртта… а след това бе заловен и измъчван. Спомняше си жестоката усмивка на губернатора Удру’х, който коравосърдечно бе отхвърлил молбите му.

След това бе имало шайинг… твърде много.

И след това наслада.

И после нищо.

А сега имаше мрак. Всепоглъщащ мрак.

Не знаеше къде е. Стените бяха дебели и нямаше изход. Стори му се, че чува звук от прелитаща флота и разместване на мебели, но никой не отвори стаята му.

Не можеше да види и да почувства нищо. Ръцете му бяха развързани и той докосна лицето си. Плътният мрак беше като океан, изпълваше устата, носа и очите му.

Изпищя и започна да блъска стените, кокалчетата му се разкървавиха. Не можеше да открие врата. Тъмнината буквално го убиваше.

Направо го побъркваше.

Тор’х започна да се блъска в стената и да пищи. Прегракна и изгуби гласа си. Дишаше накъсано. Съзнанието му се разпадаше.

Никой не го чуваше.

Никой не знаеше, че е тук.

И светлините никога не се върнаха.

Осемдесет от работниците на Плумас бяха оцелели от бедствието. Но водните мини на клана Тамблин бяха почти изцяло унищожени.

От повредената екипировка излизаше студена пара. Животоподдържащите системи бяха отказали и температурата падаше рязко. На пострадалия таван бе оставало само едно от изкуствените слънца.

Джес погледна разровената земя, замръзналите трупове и мъртвите нематоди. Това беше седалището на неговия клан. Първия път бе напуснал Плумас заради любовта си към Ческа и се бе върнал променен.

Поквареният вентал в майка му бе причинил всичките щети, но всъщност вината беше негова.

Ческа усети покрусата му и се приближи до него. Докосването й, което му бе отказвано толкова дълго, сега му даваше сила.

Старият Кейлъб плесна силно с ръце и се провикна към оцелелите:

— Хайде, всички. Имаме работа. — Водните миньори почнаха да оказват помощ на ранените. Изтощените и изтормозени братя Тамблин се заеха със създаване на временни убежища от останките на жилищните сгради.

От тавана се откъсна голямо ледено парче и падна в оловносивото море.

— Ческа, трябва да укрепим подземието, докато не успеем да отведем хората на по-безопасно място. Има много ранени. Ела.

Потисна мъката си и й обясни как да използва силите си, за да запуши най-сериозните цепнатини в тавана. След това се съсредоточи и започна да разчиства падналите ледени купчини.

Не можеше да докосва живи същества, затова се нагърби със задачата да пуска труповете във вече спокойното море.

— Ами ако заразя някого с покварен вентал? — След случката с майка си трябваше да е много внимателен.

„Това няма да стане. Повече никога няма да се случи“.

Той погледна един блед мъж, който бе загинал от загуба на кръв заради десетината си рани. Помнеше, че човекът работеше в станцията за отделяне на водород, но почти не бяха разменяли дума, когато Джес бе живял тук. Дори не знаеше името му. А сега мъжът беше мъртъв.