Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

По-късно оцелелите се измъкнаха със здравия асансьор на повърхността и се отправиха към жилищните отсеци на танкерите.

Джес стоеше на открито. Венталският му кораб блестеше като сапунен мехур. Зачуди се дали Плумас отново ще бъде процъфтяваща база, или това е краят на водните мини.

— Скоро отново ще има мир и просперитет — каза Ческа и го прегърна. — Но първо трябва да спечелим битката. Трябва да координираме атаката прецизно, за да не могат хидрогите да реагират.

— Това си е направо чисто административен проблем.

— Точно по моята специалност. Хората имат нужда от говорителка. — Тя се усмихна. Беше много красива под звездите и отразената от луната светлина.

Джес изпитваше колебания, но и двамата разбираха плана на венталите.

— Трябваше да мине толкова време, докато се съберем, а ето че пак се разделяме. Ти отиваш на Ирека, а аз трябва да ида на Терок.

— Знам. Чувам как световните дървета зоват венталите.

Верданите бяха изявили готовност да се бият заедно с тях. Съюз дори по-велик, отколкото в предишната война. Тъгата от раздялата само направи устните й по-вкусни при последната целувка.

— Кълна се в Пътеводната звезда, когато всичко свърши, ще бъдем заедно завинаги.

Идеите на Кото бяха почти на привършване, което не бе характерно за него. След като сканира останките на Йон 12, той засече висока радиоактивност, която доказваше, че реакторът е избухнал. (Това беше немислимо, но нима можеше да оспори информацията?) Не можа да открие кораби, следи от живот и никакви отговори.

Така че потегли отново. След като претърси още три системи, се натъкна на малкото скитническо поселище Съншайн. Над планетоида се изливаха силни фотонни вълни. Кланът Томара беше изкопал малка база в стените на кратерите и слънчевите колектори събираха огромно количество енергия. През дългите студени нощи скитниците излизаха и работеха на повърхността.

Поселището бе почти празно и Кото попита къде са хората.

— Отидоха на Ирека — отвърна му един стар еднорък мъж, който работеше с изкопна машина, няколко пъти по-голяма от него. — Ние с екипа ми имаме малко работа, а останалите заминаха да търгуват.

— Ирека? Какво има на Ирека? — Зад него КР и ГУ започнаха да рецитират статистическите данни на ханзейската колония, но той им нареди да млъкнат.

— Най-големият черен пазар в Спиралния ръкав — отвърна едноръкият. — Най-близкото нещо до свободната търговия, откакто почна войната с хидрогите.

— Значи трябва да отида там. — Може би щеше да открие майка си или говорителката Перони. Кото благодари на мъжа и отлетя от Съншайн.

Почти веднага забеляза „Настойчиво постоянство“ на Ден Перони. Местните бяха отворили множество ресторанти и заведения, за да удовлетворят нуждите на многобройните търговци. След като потокът на екти от Голген бе възобновен, вече нямаше проблеми с пътуването между колониите.

Ден беше сред първите, които го посрещнаха. Бащата на говорителката Перони се засмя.

— Никога не съм виждал такава усмивка. Все едно си намерил заровено съкровище.

— Намерих нещо по-добро — хора. Започваше да ми става самотно.

Ден и Кото тръгнаха през навалицата. Инженерът забеляза различни непознати музикални инструменти, цветни скулптури и шарени дрехи — по-скоро ефектни, отколкото практични.

— Когато хората започнат да купуват напълно безполезни вещи, значи икономиката се развива — засмя се Ден.

Представи Кото на губернаторката на Ирека. В дългата й тъмна коса, която стигаше до кръста й, имаше няколко посребрени кичура. Настроението й беше много добро — тя се радваше на търговията, която се въртеше на планетата.

— Чувала съм много за теб, Кото Окая. Ти си скитническият еквивалент на Айнщайн.

Той се изчерви.

— Не бих казал, като се има предвид колко грешки съм допускал. Току-що посетих моите операции на Йон 12 и открих, че всичко е унищожено. Някаква авария на реактора. Не успях да открия оцелели, но се надявам, че са се евакуирали.

Ден го погледна разтревожено.

— Йон 12 ли? Там се криеше Ческа, след разрушаването на Рандеву.

Кото не бе помислил за това.

— Че защо й е било на говорителката да ходи там?

— За да се скрие от зевесетата. Както всички нас. — Ден прокара ръка през косата си. Явно беше разтревожен.

Кото преглътна.

— Имаш ли… чувал ли си нещо за майка ми?

— Мислех, че е с Ческа. Шиз! Поне да имахме свестни комуникации! Никой не знае нищо.