Кевин Андерсън - Време на огън и мрак

Губернаторката ги погледна.

— Като се има предвид колко разпръснати са вашите хора, Ирека е най-доброто място за събиране на информация. Непрекъснато идват новини.

Сякаш в доказателство на думите й кацнаха още два скитнически кораба. Почти едновременно: сякаш се състезаваха кой първи ще изкара продукцията си на пазара. Един служител почти дотърча и подаде на губернаторката датапад.

— Списъкът на стоките. Ако искаш нещо специално, побързай. Останалите нямат търпение да напазаруват.

— Да пазаруват. Засега си имам всичко.

Хората бяха щастливи и преговаряха за цените добронамерено. Беше почти като едно време. Въпреки това Кото имаше известни опасения.

— Не се ли притеснявате от зевесетата? Те ще се домъкнат тук веднага щом разберат. Никак не харесват скитниците.

— Зевесетата да се изстрелват през тръбата за радиоактивни газове — отвърна наперено Ден. — Не ни е страх от тях.

Губернаторката беше по-спокойна.

— Преживяхме достатъчно заплахи от тях. Наложиха ни ембарго само защото бяхме заделили малко екти за планетата, а после не отвърнаха на молбите ни за помощ. Накрая измънкаха някакво измислено извинение и избягаха с корабите си към Земята. Страх ги е от хидрогите.

— Това отваря Спиралния ръкав пред нас — заяви Ден. — Клановете ще процъфтят.

Губернаторката отметна кичур коса от лицето си.

— Оръжията им и без това не са ефективни срещу бойните кълба. Нямаше да могат да ни защитят.

Кото се усмихна. Не им беше казал най-важното.

— Е, аз разполагам с нещо, което работи.

— Какво си измислил пък сега?

— Нещо съвсем просто. Чертежите са в кораба ми. КР, ГУ, донесете ги. — Двете аналитични компита тръгнаха, а Кото започна да обяснява действието на своите „звънци“. КР и ГУ се върнаха: носеха чертежите заедно, въпреки че и само едното компи можеше да се справи.

— Каза ни да ги донесем — каза КР.

— Доста неефективно — добави ГУ.

— На Терок с минимални средства и шепа цивилни кораби унищожихме повече хидроги, отколкото ЗВС за цялата война — каза Кото.

Ден погледна простата диаграма.

— Мога да се сетя за поне десет скитнически фабрики, които могат да бълват твоите звънци по-бързо, отколкото можем да ги извозим.

На устните на губернаторката заигра усмивка.

— Ще ги разпределим по всички зарязани колонии. Така ще има с какво да посрещнем евентуална атака на хидрогите.

— Няма нищо лошо в малко независимост, както обичат да казват скитниците — засмя се Ден.

Кото постави ръце на полимерните рамене на двете компита.

— Дали бих могъл да остана тук и да помагам… може би да управлявам проекта? И без това търся сериозна задача, с която да се захвана.

Светкавици озаряваха нощното небе на Голген. В тропосферата блещукаха светлините на новите небесни мини. Виждала се следи от товарните кораби и транспортите, които пренасяха пътници от един небесен град до друг. За пръв път от години скитниците правеха това, за която бяха родени.

Зет седеше на един стол на терасата, вдигнала крака на перилата. Слушаше новините, които бе донесъл Нико Чан Тайлар, но се преструваше на незаинтересувана.

Младият Нико кипеше от ентусиазъм. Беше пристигнал следобед с неузнаваемо променения „Водолей“ и бе поискал да говори с представители на всичките мини. Това бе дало повод на баща й да организира парти на най-голямата тераса.

Гостите се наливаха с чай и домашно приготвен алкохол и слушаха Нико.

— Това е нашият истински шанс да победим хидрогите. Венталите са също толкова мощни, но трябва да ги пренесем. Имам нужда от помощта на всички скитници.

— Нико, току-що пристигнахме тук — каза Борис Гоф, който сякаш не беше спал от четири дни, откакто мината му бе пристигнала. — Дай ни поне седмица-две да се установим. Знаеш ли от колко време скитниците не са произвеждали достатъчно екти за продан?

Нико махна над перилата към мирните облаци.

— Венталите са единствената причина, поради която получихте шанс. Джес Тамблин ги пусна на този газов гигант. Те прочистиха Голген от хидрогите.

— Давай по същество, момче — каза Бинг Палмър, който управляваше съвместната мина на клановете Палмър и Сандовал. — Какво искаш от нас? Да намерим още водни планети за венталите ли?

Нико поклати глава.

— Не. Ние с останалите доброволци вече го направихме. Време е за атака. Трябва да напълним корабите с венталска вода и да започнем офанзива. Всички заедно. Само така ще приключим с войната.