Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Не ми благодарете — каза Марвин. — О, ама вие и не възнамерявате.

И той се затътри обратно към мястото си.

Артър и Трилиън ги заобиколиха.

— Какво става? — попита Артър.

— Погледни това — каза Форд. — Погледни вътрешността на този кораб.

— Става все по-странно и по-странно — прошепна ЗейФод.

— Всичко е черно — каза Форд. — Всичко в него е съвършено черно.

В Ресторанта нещата бързо наближаваха онзи миг, след който нямаше да има други мигове.

Всички очи бяха вперени в купола, освен тези на телохранителя на Хотблек Десиато, които бяха вторачени в Хотблек, и тези на самия Хотблек Десиато, които телохранителят бе затворил от уважение към него.

Телохранителят се наведе напред през масата. Ако Хотблек Десиато беше жив, навярно щеше да сметне, че това е удобен момент да се облегне назад или дори да отиде на една кратка разходка. Телохранителят му не беше от хората, които стават по-симпатични отблизо. Поради злополучното си състояние обаче Хотблек Десиато не се помръдна от мястото си.

— Мистър Десиато? Сър? — прошепна телохранителят.

Колчем проговореше, мускулите от двете страни на устата му сякаш се покатерваха един върху друг, за да не възпрепятстват процеса на говорене.

— Мистър Десиато? Чувате ли ме?

Съвсем естествено Хотблек Десиато нищо не отговори.

— Хотблек? — изсъска телохранителят.

И отново съвсем естествено Хотблек Десиато нищо не каза. Свръхестествено обаче все пак реагира.

На масата пред него една винена чаша започна да звънти и една вилица се издигна около инч, и почука по чашата. След това отново се върна на масата.

Телохранителят изгрухтя доволно.

— Време е да тръгваме, мистър Десиато — измърмори телохранителят. — Не ми се ще да се блъскаме в навалицата, особено във вашето състояние. Трябва да сте свеж и отпочинал за следващия си концерт. Имаше страшно много публика за него. Една от най-добрите. На Какрафон. Преди петстотин седемдесет и шест милиарда и два милиона години. Нали чакаш с огромно нетърпение да беше излязъл на сцената?

Вилицата отново се надигна, спря се, заклати се нерешително и пак се върна на мястото си.

— Хайде де — подкани го телохранителят, — доколкото си спомням, ще бъде страшен концерт. Направо ги уби.

Ако можеше да го чуе, д-р Дан Стрийтменшънър щеше да получи апоплектичен удар.

— Номерът с черния кораб, който се забива в слънцето, винаги ги шашва, а новият е истински красавец. Яд ме е, че трябва да загине. Като слезем долу, ще включа черния кораб на автопилот, а ние ще си тръгнем с лимузината. Окей?

Вилицата чукна по чашата в знак на съгласие, а виното в нея тайнствено изчезна.

Телохранителят изкара количката с мистър Хотблек Десиато от Ресторанта.

— А сега — извика Макс от средата на сцената — настъпва мигът, който всички ние очакваме! — и вдигна ръцете си нагоре.

Зад него оркестърът съвсем побесня — тимпаните лудо забиха, синтострунните инструменти нададоха вой. Макс се бе скарал с тях по този повод, но те твърдяха, че според техния договор точно това трябва да правят. Импресариото му трябваше да уреди този въпрос.

— Небесата започват да врат! — крещеше той. — Всемирът пропада в нищото с кански писък! След двадесет секунди само ще настъпи краят на цялата Вселена! Ето, светлината на безкрая вече не връхлита!

Около тях разрухата бушуваше с грозна сила — в този момент едва доловимо се чу далечен, идещ сякаш от безкрая глас на тромпет. Макс се обърна и хвърли злобен поглед на оркестъра. Ни един от тях обаче не свиреше на тромпет. Изведнъж на сцената до него се изви и заблещука струйка дим. Сега прозвучаха повече тромпети. Над петстотин пъти Макс бе участвал в този спектакъл, но досега нищо подобно не се беше случвало. Дръпна се уплашено назад, но още докато правеше това, в струйката дим съвсем бавно се появи някаква фигура — фигурата на един прастар мъж, с дълга брада, облечен и обвит със светлина. В очите му грееха звезди, а на главата си имаше златна корона.

— Какво е това? — промълви Макс, ококорил безумни очи. — Какво става?

В дъното на Ресторанта групата богомолци с каменни лица от църквата на Второто пришествие на Великия пророк Заркуон скочиха възторжено на крака, като пееха псалми и плачеха.

Макс примигна от учудване. Протегна ръце към публиката.

— Овации, дами и господа — изрева той, — за Великия пророк Заркуон! Той дойде! Во истина дойде!

Избухнаха бурни овации, когато Макс прекоси сцената и поднесе микрофона на пророка. Заркуон се прокашля. Погледът му обходи многобройната публика. Звездите в очите му запремигаха неспокойно. Въртеше притеснено микрофона в ръцете си.