Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Ето го — каза Трилиън — Марвин, там долу.

Погледнаха натам, накъдето тя сочеше. Едва различиха малката метална фигура, която вяло търкаше с парцал опашката на грамаден сребрист пътнически звездолет.

На равни интервали от двете страни на движещата се пътека широки прозрачни тръби отвеждаха към партерния етаж на паркинга. Зейфод направи крачка встрани от пътечката към една от тях и се спусна плавно надолу. Останалите го последваха. Когато по-късно си спомняше за този скок, Артър Дент си мислеше, че това е най-приятното преживяване по време на странствуванията му из Галактиката.

— Хей, Марвин — извика Зейфод, крачейки към него. — Хей, много се радваме, че те виждаме, момчето ми.

Марвин се обърна и дотолкова, доколкото едно съвсем неподвижно метално лице е способно да изразява укор, неговото изразяваше точно това.

— Не ви вярвам — каза той, — никой никога не ми се радва.

— Както искаш — каза Зейфод и тръгна да оглежда корабите.

Форд го последва.

Само Трилиън и Артър отидоха при Марвин.

— Не, ние наистина се радваме — каза Трилиън и го потупа по онзи начин, който Марвин страшно мразеше. — Толкова време стоиш и ни чакаш.

— Петстотин седемдесет и шест милиарда три хиляди петстотин седемдесет и девет години — уточни Марвин. — Преброих ги.

— Е, вече сме тука — каза Трилиън, усещайки (съвсем уместно според Марвин), че това, което казва, е малко глупаво.

— Най-трудни бяха първите десет милиона години — каза Марвин. — Вторите десет милиона години също бяха най-тежки. Третите десет милиона години съвсем не бяха приятни. След това тръгнаха надолу.

Направи пауза, продължила точно толкова, колкото е необходимо, за да ги накара да се почувстват задължени да кажат нещо, и тогава ги прекъсна.

— И това, което най вече потиска човека при тази работа, са хората, които среща покрай нея — каза той и отново млъкна.

Трилиън се прокашля.

— А това…

— Най-интересния си разговор проведох преди около четиридесет милиона години — продължи Марвин.

Отново замълча.

— О, и…

— И то с един автомат за кафе.

Поизчака малко.

— Това е…

— Не ви е приятно да разговаряте с мен, нали? — заяви Марвин с глух, отчаян глас.

Трилиън му обърна гръб и заговори с Артър.

По-надолу в залата Форд Префект откри нещо, което веднага му грабна сърцето. Всъщност това бяха няколко такива неща.

— Зейфод — обади се тихо той, — погледни ги само тези малки звездни плъзгачи…

Зейфод ги погледна и хареса това, което видя. Корабът, който в момента оглеждаха, в действителност беше доста малък, но необикновен — създаден най-вече за забавление на богатите хлапаци. Външно не представляваше кой знае какво. Много приличаше на хартиена стреличка, дълга около двадесет фута и направена от много тънко, но изключително здраво метално фолио. На опашката се намираше малка, хоризонтално разположена двуместна кабина. Оборудван бе с миниатюрен двигател с магическа тяга, който не можеше да развива големи скорости. Но това, което го правеше необикновен, беше неговият поглъщател на топлина.

Поглъщателят на топлина има маса от около две хиляди милиарда тона и е инсталиран в черна дупка. затворена в електромагнитно поле. Този поглъщател на топлина, който е поставен в средната част на кораба, му позволява да се доближи на разстояние около пет мили до което и да е жълто слънце, където улавя някоя изригваща от повърхността му вълна и се понася върху нея.

Космическият сърфинг е един от най-екзотичните и вълнуващи спортове и тези, които се осмеляват и могат да си позволят да го практикуват, са сред най-прославените и фаворизирани мъже в Галактиката.

Разбира се, това е същевременно и един изумително опасен спорт — онези, които не загиват, докато летят, неизменно умират от сексуално изтощение по време на разгулните сбирки, организирани в клуб „Дедал“ веднага след завръщането им.

Форд и Зейфод позяпаха малко и отминаха нататък.

— Ами този хубавец — каза Форд, — виж го това звездно бъги с цвят на мандарин и с изрисуваните върху него черни слънца…

Звездното бъги също е малък кораб — всъщност името му е съвсем неудачно, защото изобщо не е пригодено да покорява междузвездни пространства. Служи предимно за прескачане от една планета на друга, но му е придаден спортен вид и е издокарано тъй, че да изглежда това, което не е. Но като форма беше много добре. Отминаха нататък.

Следващият беше един доста голям, дълъг тридесет метра кораб лимузина, очевидно създаден с една-единствена цел — да накара всеки, който го види, да се поболее от завист. И боядисването, и допълнителните украшения недвусмислено говореха: „Не само съм достатъчно богат да си го позволя този кораб, но съм и достатъчно богат, за да не го приемам сериозно.“ Той беше удивително грозен.