Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Артър се обърна към Форд (все още не бе успял да осмисли какво представлява това място).

— Виж какво, ако настъпи краят на Вселената, няма ли… и ние да си отидем с нея?

Форд го изгледа с поглед, който бе на три Пангалактически гаргаробластера — с други думи, с доста премрежен поглед.

— Не — отвърна той. — Слушай — продължи, — щом влезе в тази кръчма, човек попада в някаква фантастична, създадена чрез силово поле крива на времето. Или поне така мисля.

— Аха — каза Артър и отново насочи вниманието си към супата, която бе успял да получи от сервитьора вместо пържолата си.

— Гледай — каза Форд. — Ще ти покажа. Грабна една салфетка от масата и направи отчаян опит да я разгъне.

— Гледай — повтори той, — представи си, че тази салфетка е темпоралната Вселена. Ясно? И че тази лъжица е трансформационният модул на кривата на времето…

Доста се измъчи, докато изговори последните няколко думи, затова Артър го прекъсна с неохота.

— Това е лъжицата, с която се хранех — каза той.

— Добре — каза Форд, — представи си, че ТАЗИ лъжица — откри една малка дървена лъжичка върху табличката с подправки и сосове, — че тази лъжица — но се оказа, че е невъзможно да я вдигне, — не, по-добре тази вилица…

— Хей, я да ми оставиш вилицата! — изръмжа Зейфод.

— Добре — каза Форд, — добре, добре. Защо да не допуснем… защо да не допуснем, че тази чаша с вино е темпоралната Вселена…

— Коя, тази ли, дето току-що събори на пода?

— Аз ли го направих?

— Да.

— Добре — каза Форд, — забрави го. Думата ми беше… думата ми беше… слушай, ти знаеш ли, ти знаеш ли как поначало е била създадена Вселената?

— Може и да не знам — отговори Артър, който вече съжаляваше, че е подхванал тази тема.

— Добре — каза Форд, — сега си представи следното. Вземаш една вана. Слушаш ли ме? Една голяма, кръгла вана. От абаносово дърво.

— Че откъде ще я взема? — каза Артър. — Вогоните разрушиха Хародз.

— Няма значение.

— Все туй повтаряш.

— Слушай сега.

— Добре.

— Вземаш тази вана, нали така? Представи си, че я имаш тази вана. И е направена от абаносово дърво. И е конусообразна.

— Конусообразна ли? — учуди се Артър. — Че каква…

— Шшшт! — каза Форд. — Конусообразна е. И така, вземаш тази вана и я напълваш с много ситен бял пясък. Или захар. Много ситен бял пясък или захар. С каквото и да е. Няма значение. Най-добре със захар. И когато се напълни, махаш запушалката… слушаш ли ме?

— Слушам.

— Махаш запушалката и тя започва да се сипе, нали разбираш, започва да се сипе през дупката.

— Разбирам.

— Не разбираш. Нищо не разбираш. Още не съм стигнал до най-интересното. Искаш ли да го чуеш?

— Искам.

— Ще ти кажа кое е най-интересното.

Форд се замисли за момент, опитвайки се да си спомни кое беше най-интересното.

— Най-интересното — продължи той — е следното. Всичко това се филмира.

— Интересно — съгласи се Артър.

— Вземаш една кинокамера и филмираш това, което става.

— Интересно.

— Това не е най-интересното. Сега вече се сещам кое беше най-интересното. Най-интересното е, че след това слагаш филма в прожекционния апарат… отзад напред!

— Отзад напред?

— Да. Това, че го слагаш отзад напред, е определено най-интересното. След това просто сядаш и гледаш как всичко се връща нагоре през дупката и изпълва ваната. Сега разбра ли?

— И така ли се е появила Вселената? — попита Артър.

— Не — отговори Форд. — Но е много приятно средство за разтоварване.

Посегна към чашата си с вино.

— Къде ми е чашата с вино? — попита той.

— На пода.

— А-а-а.

Форд бутна стола си назад, за да види къде е, и се блъсна в дребния зелен сервитьор, който идваше към тяхната маса с портативен телефон в ръка.

Форд се извини на сервитьора, като обясни, че е страшно пиян.

Сервитьорът му каза, че това няма значение и че го разбира много добре.

Форд поблагодари на сервитьора за разбирането, което прояви, опита се да отдаде чест, но ръката му се размина с главата с около шест инча и той се свлече под масата.

— Мистър Зейфод Бийблброкс? — попита сервитьорът.

— Ъъъ, да? — каза Зейфод, като надигна глава от третата си пържола.

— Търсят ви по телефона.

— Хей, какво рече?

— Търсят ви по телефона, сър.

— Мен? Тук? Но кой знае, че съм тук?

Едната от главите му започна да се чуди. Другата дъвчеше с наслада храната, с която не спираше да се тъпче.

— Нали ще ме извините, че продължавам да се храня? — каза дъвчещата глава, без да спира да дъвче.