Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Отново настъпи мълчание.

— Не е необходимо да се преструвате, че се интересувате от мене — каза Марвин накрая. — Много добре знам, че съм само един жалък робот.

— Окей, окей — каза Зейфод, — но къде си?

— „Включи на заден основния двигател, Марвин“, ето това чувам аз, „отвори входната камера номер три, Марвин. Марвин, би ли могъл да вдигнеш онази хартийка?“ Мога ли да вдигна онази хартийка! Аз, дето имам мозък, голям като планета… а те ме карат да…

— Да, да — каза Зейфод със съчувствие, което изобщо не личеше.

— Но вече свикнах да ме унижават — не спираше да се окайва Марвин. — Мога дори да отида и да си пъхна главата в кофа с вода, ако искате. Искате ли да отида и си пъхна главата в кофа с вада? Приготвил съм една. Момент.

— Ъъъ, хей, Марвин… — опита се да го спре Зейфод, но беше твърде късно.

От слушалката долитаха далечни тъжни подрънквания и бълбукания.

— Какво казва? — попита Трилиън.

— Нищо — отвърна Зейфод, — сега си мие главата.

— И така — заговори Марвин отново, като леко клокочеше, — надявам се, че съм ви доставил удоволствие…

— Да, да — каза Зейфод, — а сега би ли ми казал къде се намираш?

— На паркинга съм — каза Марвин.

— На паркинга ли? — изненада се Зейфод. — Какво правиш там?

— Паркирам коли, какво друго мога да правя на един паркинг?

— Добре, стой там, ей сега ще слезем.

С едно-единствено движение Зейфод скочи на крака, захвърли телефона и се подписа „Хотблек Десиато“ върху сметката.

— Хайде, момчета — каза той, — Марвин е на паркинга. Отиваме при него.

— Какво прави на паркинга? — попита Артър.

— Паркира коли, какво друго може да прави? Да вървим.

— Ами Края на Вселената? Ще изпуснем най-важния момент.

— Гледал съм го. Нищо не струва — каза Зейфод. — Просто един мялог.

— Какво?

— Обратното на голям взрив. Хайде, по-бързо.

Почти никой от останалите гости не им обърна внимание, когато се запромъкваха между масите към изхода. Очите им бяха приковани в ужасяващото небе.

— Едно интересно явление може да се наблюдава сега — говореше им Макс — в горния ляв квадрант на небосвода, където, ако се вгледате внимателно, ще видите как звездната система Хастромил се превръща в ултравиолетови пари. Има ли тук някой от Хастромил?

Някъде в дъното на залата се чуха един-два колебливи възгласа.

— Е, какво да се прави — каза Макс, като им се ухили весело, — сега е твърде късно да се притеснявате дали не сте забравили котлона включен.

Централното фоайе на Ресторанта беше почти празно, но въпреки това Форд успя да се провре през него.

Зейфод го хвана здраво за ръцете и го натика в една кабинка, поставена встрани от входа.

— Какво правиш с него? — попита Артър.

— Отрезвявам го — каза Зейфод и пусна една монета в апарата.

Засвяткаха лампички, развихриха се газове.

— Привет — каза Форд, когато след минута изскочи навън, — къде отиваме?

— Слизаме в паркинга. Хайде.

— А защо не използваме системите на персонала за телепортиране във времето — предложи Форд. — Веднага можем да се върнем на „Златно сърце“.

— Да, но нещо охладнях към този кораб. Зарниууп може да си го задържи. Не искам повече да играя по свирката му. Да видим какво ще намерим тука.

Едно щастливо Вертикално превозващо средство на Сириуската кибернетична корпорация ги свали дълбоко под основите на Ресторанта. Със задоволство забелязаха, че злосторници го бяха повредили и не правеше опити да ги ощастливява, докато ги смъква надолу.

В дъното на шахтата вратите на асансьора се отвориха и в лицето ги блъсна струя студен и застоял въздух.

Първото нещо, което видяха, след като излязоха от асансьора, бе една дълга бетонна стена с над петдесет врати — това бяха тоалетните за петдесетте основни форми на живот. И въпреки това, като всеки друг паркинг в Галактиката, в цялата история на паркингите и този миришеше най-вече на липса на търпение.

Завиха покрай един ъгъл и попаднаха върху подвижна пътечка, която пресичаше огромно, разделено на клетки помещение, което се губеше в далечината.

Във всяка клетка се намираше по един космически кораб, собственост на някой от гостите на Ресторанта горе. Някои бяха малки, практични, серийно производство, други бяха огромни, лъскави кораби лимузини, скъпи играчки за богатите.

Очите на Зейфод заблестяха — може би от алчност, а може и от нещо друго, — когато минаваше покрай тях. Всъщност най-добре е да изясним този въпрос — очите му определено блестяха от алчност.