Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Толкова много хора го преследваха сега, че им изгуби края. Не трябваше да влиза в ресторанта по този очебиен начин. Но защо пък не, по дяволите, помисли си той. Как е възможно човек да се забавлява, ако никой не го гледа?

— Вероятно някой от присъстващите те е издал на Галактическата полиция — каза Трилиън. — Всички те видяха да влизаш.

— Да не искаш да кажеш, че искат да ме арестуват по телефона? — каза Зейфод. — Може пък и така да е. Ставам доста опасен, когато ме притиснат до стената.

— Да — каза един глас изпод масата, — излъчваш толкова страх, че поразяваш всичко наоколо.

— Хей, какво става? Това да не е денят на Страшния съд? — изръмжа Зейфод.

— Ама и това ли ще видим? — попита Артър плахо.

— Аз за никъде не бързам — смотолеви Зейфод. — Хей, кой може да ме търси по телефона? — срита Форд под масата. — Хайде, приятел, излизай — каза му той, — може да имам нужда от тебе.

— Нямам честта — каза сервитьорът — да познавам металния господин, за когото става дума, сър…

— Металния?

— Да, сър.

— Метален ли каза?

— Да, сър. Казах, че нямам честта да познавам въпросния метален господин…

— Добре, продължавай.

— Но доколкото ми е известно, той очаква вашето завръщане от много хилядолетия. Изглежда, че доста набързо сте заминали оттука.

— ЗАМИНАЛИ оттука? — удиви се Зейфод. — Я не се прави на интересен! Че ние току-що пристигнахме тука!

— Това е така, сър — упорстваше сервитьорът, — но преди да пристигнете тука, сър, изглежда, сте заминали оттука.

Зейфод се замисли над това с едната си глава, после и с другата.

— Искаш да кажеш — продума той, — че преди да пристигнем тука, ние сме заминали оттука?

„Чака ме една трудна нощ“, помисли си сервитьорът.

— Точно така, сър — отговори той.

— Кажи на психоаналитика си да ти взема допълнително за опасен труд — посъветва го Зейфод.

— Не, чакай малко — обади се Форд, като отново се появи изпод масата. — Къде по-точно се намираме?

— Ако трябва да бъда абсолютно точен, сър, на Фрогстар, Свят В.

— Но ние току-що заминахме оттам — възмути се Зейфод. — Заминахме оттам и дойдохме в Ресторант „На края на Вселената.“

— Да, сър — каза сервитьорът, усещайки, че финалът е вече близо и победата ще е негова, — единият е построен върху останките на другия.

— Ооо — каза Артър прозорливо, — значи сме пътували във времето, но не и в пространството.

— Слушай, полуеволюирала човекоподобна маймуно — сряза го Зейфод, — защо не идеш да се качиш на някое дърво?

Артър се наежи.

— А ти върви да си блъснеш главите една в друга, четириоко чудовище такова — посъветва го той.

— Знаете ли, сър — обърна се сервитьорът към ЗейФод, — вашата маймуна ме е разбрала правилно.

Артър започна да заеква от бяс и не успя да каже нищо обидно, нито пък свързано.

— Направили сте скок напред от… струва ми се, петстотин седемдесет и шест милиарда години, без да се помръднете от мястото си — поясни сервитьорът с усмивка. Изпитваше прекрасното чувство, че най-сетне е успял да се наложи, и то при нищожни шансове за успех.

— Ами да! — извика Зейфод. — Сега го разбрах. Заповядах на компютъра да ни закара до най-близкото заведение за обществено хранене и той е сторил точно това. Като изключим тези петстотин седемдесет и шест милиарда години, ние изобщо не сме се помръдвали. Много умно от негова страна.

Всички се съгласиха, че е много умно от негова страна.

— Но кой е — каза Зейфод — този образ, дето ме търси по телефона?

— Абе какво стана с Марвин? — попита Трилиън.

Зейфод плесна с ръце главите си.

— Андроида параноид! Оставих го да се вайка на Фрогстар, Свят В.

— Кога беше това?

— Ами, ъъъ, преди, струва ми се, петстотин седемдесет и шест милиарда години — отвърна Зейфод. — Хей, ъъъ, шефе, я ми подай жицата.

Веждите на дребния зелен сервитьор затанцуваха по челото му от объркване.

— Не ви разбрах, сър? — смотолеви той.

— Телефона, келнер — каза Зейфод и го грабна от ръката му. — Тюю, толкова сте изостанали тука, че се чудя как ви има още.

— Да, сър.

— Хей, Марвин, ти ли си? — извика Зейфод в слушалката. — Как си, момчето ми?

Настъпи дълго мълчание, преди да се чуе един глух, тънък глас.

— Би трябвало да знаете, че се чувствам много потиснат — каза гласът.

Зейфод закри слушалката с ръка.

— Марвин е — обяви той.

— Хей, Марвин — продължи той по телефона, — тука е страшно весело. Ядене, пиене, малко лични обиди и Вселената пред изфирясване. Къде мога да те намеря?