Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Ъъъ, ВАШАТА плешка? — прошепна Артър ужасено.

— Естествено, че моята, сър — изпръхтя доволно животното, — как мога да предлагам чужди плешки.

Зейфод скочи на крака и започна да ръчка и опипва плешката на животното с разбиране.

— Бутът ми също е много хубав — гордо заяви животното. — Правих специални упражнения и се храних с много зърно, за да е месото му сочно и хубаво.

Уригна се леко, примлясна и започна да преживя. Като сдъвка храната, отново я глътна.

— Или може би предпочитате нещо печено на фурна? — добави то.

— Да не искате да кажете, че това животно наистина иска да го изядем? — прошепна Трилиън на Форд.

— Аз ли? — каза Форд с безжизнен израз в очите. — Аз нищо не искам да кажа.

— Това е направо ужасно — възкликна Артър, — най-отвратителното нещо, което някога съм чувал.

— Какво те тревожи, землянино? — попита Зейфод, като насочи вниманието си към огромния бут на животното.

— Просто не мога да ям от животно, което стои пред мен и ме кани да го изям — каза Артър. — Жестоко е.

— А по-добре ли е да ядеш от животно, което не иска да бъде изядено? — каза Зейфод.

— Не е в това работата — възрази Артър. Но сетне се замисли. — Добре — каза той, — може и в това да е работата. Но все едно, сега няма да го мисля. Просто ще… ъъъ…

Вселената вилнееше около него в предсмъртна агония.

— Мисля, че ще си взема само една зелена салата. — измърмори той.

— Позволете ми да ви посъветвам да опитате черния ми дроб — обърна се животното към него. — Трябва да е станал много апетитен и крехък, месеци наред се тъпча насила.

— Само зелена салата — заяви твърдо Артър.

— Само зелена салата? — попита животното, като ококори неодобрително очи.

— Да не искате да кажете — рече му Артър, — че не бива да си взема зелена салата?

— Знаете ли — отвърна животното, — познавам много зеленчуци, които са категорични по този въпрос. Ето защо се реши веднъж завинаги да се сложи край на този заплетен проблем, като се създаде животно, което наистина желае да бъде изядено и е способно да го заяви ясно и убедително. И ето ме пред вас.

Насили се и успя да направи лек поклон.

— Чаша вода, ако обичате — каза Артър.

— Вижте какво — каза Зейфод, — ние искаме да се наядем, а не да водим кулинарни спорове. Четири пържоли алангле, ако обичате, и по-бързо. Не сме яли от петстотин седемдесет и шест милиарда години.

Животното се изправи тежко на крака. Измуча слабо.

— Позволете ми, сър, да ви поздравя за мъдрия избор. Наистина е много добър — каза то. — Ей сега ще отида и ще се застрелям.

Обърна се и смигна приятелски на Артър.

— Не се тревожете, сър — каза му то, — ще го направя по най-хуманен начин…

И без да бърза, тръгна, клатушкайки се, към кухнята.

Само след няколко минути сервитьорът пристигна с четири огромни димящи пържоли. Зейфод и Форд веднага и без никакво колебание се нахвърлиха лакомо върху своите. Трилиън постоя малко, после сви рамене и започна да яде.

Артър зяпаше в чинията си с чувството, че му се повдига.

— Хей, землянино — каза Зейфод със злобна усмивка върху лицето, което не дъвчеше, — какво те яде?

Оркестърът продължаваше да свири.

В целия Ресторант хората и нещата се забавляваха и разговаряха. Във въздуха се носеха приказки за това или онова, а също и смесените ухания на екзотични растения, фантастични ястия и коварни вина. На разстояние безброй мили околовръст космическият катаклизъм набираше мощ към една поразителна кулминация. Поглеждайки часовника си, Макс демонстративно се върна на сцената.

— А сега, дами и господа — сияеше той, — забавлявате ли се чудесно за последен път?

— Да — извикаха онези, които са от хората, дето викат „да“, когато комиците ги питат дали се забавляват чудесно.

— Това е прекрасно — разпалваше се Макс, — наистина прекрасно. И така, към нас се носят фотонните урагани, събират се и се развихрят, готови да разкъсат последното от горещите червени слънца, затова се отпуснете удобно назад и заедно с мен се порадвайте на това, което, знам, ще бъде за всички нас едно изключително вълнуващо и най-последно преживяване.

Спря да говори и обхвана публиката с искрящ поглед.

— Повярвайте ми, дами и господа — продължи той, — тук няма вече предпоследно.

Отново млъкна. Тази вечер идеално бе разчел времето си. Вече толкова пъти бе изнасял този спектакъл, нощ след нощ. Не че думата НОЩ имаше някакъв смисъл тук, където времето бе стигнало предела си. Съществуваше само едно безкрайно повторение на сетния миг — Ресторантът се люшваше бавно напред, преминаваше отвъд най-крайната межда на времето и пак се връщаше обратно. Но тази „нощ“ бе особено добър и публиката се гърчеше в дланта на хилавата му ръка. Гласът му се сниши. Трябваше да се напрягат, за да го чуват.