Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— По-леко, де — примоли се Артър, — ще ме хване космическа болест.

— Хронологическата болест — поправи го Форд. — Носим се назад във времето.

— Благодаря — каза Артър, — сега наистина ще ми стане лошо.

— Хайде, давай — каза Зейфод, — тъкмо ще стане малко по-шарено.

— И на това му викате възпитан разговор след вечеря, така ли? — възмути се Артър.

Зейфод остави Форд да се мъчи с приборите и залитна към Артър.

— Слушай, землянино — каза той с яд, — ти още не си свършил работата си, нали така? Въпросът на Окончателния отговор, забрави ли?

— А, това ли? — каза Артър — Мислех, че сме го забравили.

— Не и аз, сладур. Както казаха мишките, има хора, които биха дали страшно много пари за него. А той си стои заключен в твоята тъй наречена глава.

— Да, но…

— Никакво но! Напрегни си малко мозъка. Смисъла на Живота! Ако сложим ръка на това, всички луди доктори в Галактиката могат да бъдат изнудвани, а от това ще паднат страшно много пари. Аз на моя дължа цяло състояние.

Артър въздъхна дълбоко без особено въодушевление

— Добре де — каза той, — но откъде да започнем?

— Аз откъде да знам? Казват, че Окончателният отговор, или каквото му викат там, е Четиридесет и две, а откъде мога аз да знам какъв е въпросът? Всякакъв може да бъде. Например колко е шест по седем?

Зейфод го гледа напрегнато известно време. След това очите му светнаха възторжено.

— Четиридесет и две! — извика той.

Артър прекара длан по челото си.

— Да — каза той търпеливо, — знам това.

Лицата на Зейфод се удължиха.

— Исках просто да кажа, че въпросът може да бъде всякакъв — продължи Артър, — и не виждам защо аз трябва да го знам.

— Защото — тросна му се Зейфод — ти си бил там, когато твоята планета хвръкна във въздуха.

— На Земята ние имаме… — започна Артър.

— Имахте — поправи го Зейфод.

— … нещо наречено такт. Но както и да е. Слушай, аз просто не знам.

Един приглушен глас прозвуча тихо в кабината.

— Аз знам — каза Марвин.

Форд извика откъм приборното табло, с което продължаваше да води обречена на неуспех битка.

— Не се меси в тази работа, Марвин — рече той. — Това е разговор между живи организми.

— Закодиран е в мозъчните вълни на землянина — продължи Марвин, — но не ми се вярва, да имате голямо желание да го научите.

— Искаш да кажеш — рече Артър, — искаш да кажеш, че можеш да четеш в мозъка ми?

— Да — отвърна Марвин.

Артър го изгледа изненадано.

— И…? — смотолеви той.

— Учудвам се как можеш да живееш с нещо толкова малко.

— Аха — каза Артър, — обиждаш.

— Да — потвърди Марвин.

— Ооо, я не му обръщай внимание — обади се Зейфод, — просто си измисля.

— Измислям ли? — каза Марвин, като въртеше глава, пародирайки учудване. — Каква полза имам да измислям нещо? Животът си е достатъчно лош и без да го доизмислям.

— Марвин — каза Трилиън с любезен и благ глас, с какъвто единствено тя все още успяваше да разговаря с това сбъркано същество, — ако си знаел през цялото време, защо тогава не си ни казал?

Главата на Марвин се извърна към нея.

— Защото не сте ме питали — отговори просто той.

— Е, сега те питаме, железни човече — каза Форд, обръщайки глава към него.

В този момент корабът изведнъж спря да се тресе и люлее, шумът на двигателите утихна и се установи в равномерно бръмчене.

— Хей, Форд — каза Зейфод, — сега ми звучат добре. Да не си се научил да боравиш с приборите на това корито?

— Не — отвърна Форд, — просто спрях да ги бърникам. Смятам, че най-добре е да отидем там, където този кораб ни откара, и бързо да го зарежем.

— Ами добре тогава — каза Зейфод.

— Знаех си, че няма да проявите интерес — промърмори Марвин на себе си и като се тръшна в един ъгъл, се самоизключи.

— Бедата е там — каза Форд, — че единственият прибор на целия кораб, който отчита някакви данни, ме плаши. Ако е това, което си мисля, че е, и ако отчита това, което си мисля, че отчита, то ние вече сме се върнали прекалено назад във Времето. Може би цели два милиона години преди нашето собствено време.

Зейфод сви рамене.

— Празна работа е времето — рече той.

— Интересно на кого принадлежи този кораб — каза Артър.

— На мен — каза Зейфод.

— Не. На кого наистина принадлежи?

— Наистина на мен — настоя Зейфод. — Слушай, собствеността е кражба, нали така? Следователно кражбата е собственост. Следователно този кораб е мой. Окей?

— Това го кажи на кораба — отвърна Артър.

Зейфод пристъпи към приборното табло.