Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Ресторантът продължаваше да съществува, но всичко останало бе изчезнало. Темпоралната реластатика го държеше и съхраняваше в нищото, което не беше просто вакуум, а наистина нищо — не съществуваше вече нищо, в което да се каже, че има вакуум.

Куполът от силово поле отново бе станал непрозрачен, програмата беше свършила, гостите на Ресторанта си тръгваха, Заркуон бе изчезнал заедно с Вселената, турбините на Времето се готвеха да дръпнат Ресторанта отсам крайния предел на времето, за да бъде почистен и нагласен за обедното представление, а Макс Куордълплийн се бе завърнал в своята малка завесена гримьорна и се опитваше да се свърже по телефона със своя импресарио.

На паркинга черният кораб стоеше на мястото си затворен и безмълвен.

В паркинга влезе покойният мистър Хотблек Десиато, тикан по подвижната пътека от своя телохранител.

Двамата се спуснаха долу по един от улеите. Когато приближиха до кораба лимузина, от едната му страна се отвори падащ люк, захвана колелетата на количката и я издърпа вътре. Телохранителят я последва и след като се увери, че шефът му е надеждно включен към системата за поддържане на смъртта, продължи нататък към пилотската кабина. Тук той включи системата за дистанционно управление, която задейства автопилота на черния кораб, паркиран до лимузината, доставяйки по този начин огромно облекчение на Зейфод Бийблброкс, който повече от десет минути вече се опитваше да го подкара.

Черният кораб се плъзна плавно напред, излезе от клетката си, зави и безшумно се понесе по централната алея. Като достигна края и, набра скорост, влетя в камерата за прехвърляне във Времето и потегли по дългия път назад към далечното минало.

Обедното меню на Милиуейз цитира, с разрешение, един пасаж от ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Пасажът е следният:

ИСТОРИЯТА НА ВСЯКА ВЕЛИКА ГАЛАКТИЧЕСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ТРИ РАЗЛИЧНИ И ЯСНО ОЧЕРТАНИ ПЕРИОДА: ОЦЕЛЯВАНЕ, ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ И ИЗТЪНЧЕНОСТ, ИЗВЕСТНИ СЪЩО И КАТО ПЕРИОДИТЕ НА „КАК“, „ЗАЩО“ И „КЪДЕ“. НАПРИМЕР ПЪРВИЯТ ПЕРИОД БИ МОГЪЛ ДА СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С ВЪПРОСА „КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?“, ВТОРИЯТ С ВЪПРОСА „ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?“, А ТРЕТИЯТ С ВЪПРОСА „КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?“.

По-нататък в менюто се намеква, че Милиуейз, Ресторантът „На края на Вселената“ предлага много изискан, задоволяващ всякакви вкусове отговор на третия от горните въпроси.

В него не е казано нищо за това, че докато на една голяма цивилизация обикновено са й необходими много хилядолетия, за да премине през периодите Как, Защо и Къде, някои малки социални групировки са способни при стресови ситуации да ги преминат изключително бързо.

— Как вървят нещата? — попита Артър Дент.

— Зле — отвърна Форд Префект.

— Къде отиваме? — попита Трилиън.

— Не знам — каза Зейфод Бийблброкс.

— Защо не знаеш? — пожела да разбере Артър Дент.

— Затваряй си устата — предложиха Зейфод Бийблброкс и Форд Префект.

— Всъщност искате да кажете — продължи Артър Дент, игнорирайки предложението, — че загубихме управление.

Корабът отвратително се тресеше и клатеше, докато Форд и Зейфод се опитваха да изтръгнат управлението от ръцете на автопилота. Двигателите ревяха и виеха като изморени деца в супермаркет.

— Тази идиотска цветова гама ще ме побърка — каза Зейфод, чиято любов към този кораб бе продължила три минути след излитането му. — Всеки път, когато се опиташ да включиш някой от тези дяволски черни прибори с черни указания на черен фон, една малка черна лампичка светва с черна светлина, за да ти покаже, че си го направил. Какво е това?! Да не е някаква нова галактическа суперкатафалка?

Стените на люлеещата се кабина също бяха черни, таванът беше черен, седалките — които бяха само загатнати, защото единственият полет, заради който бе построен този кораб, се предвиждаше да бъде непилотиран — бяха черни, контролното табло беше черно, приборите бяха черни, малките винтчета, с които бяха закрепени, бяха черни, тънката гофрирана найлонова подова настилка беше черна и когато повдигнаха единия й край, видяха, че дунапреновата подложка също е черна.

— Изглежда оня, който го е проектирал, има очи, които реагират на други дължини на светлинните вълни — предложи Трилиън.

— Или пък му липсва въображение — промърмори Артър.

— Възможно е — каза Марвин — да се е чувствал много потиснат.

Всъщност, макар че нямаше как да знаят за това, цветовото оформление бе подбрано в памет на прискърбното, печално и необлагаемо с данъци състояние на собственика. Корабът се разтърси по особено отвратителен начин.