Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

— Това означава — каза Марвин, — че корабът ще се сблъска със Слънцето. Сблъсък със Слънцето. Какво по-ясно от това? Какво друго може да се очаква, щом откраднахте предназначения за тази цел кораб на Хотблек Десиато?

— Откъде знаеш — попита Зейфод с глас, който щеше да накара дори един снежен гущер от Вега да потрепери от студ, — че това е корабът на Хотблек Десиато?

— Много просто — отговори Марвин. — Аз му го паркирах.

— Тогава защо… не… ни… каза!

— Ти каза, че искаш силни усещания, приключения и фантастични преживявания.

— Но това е ужасно — каза Артър съвсем не на място в настъпилата пауза.

— И аз това казах — съгласи се Марвин.

По друга вълна субетерният радиопредавател предаваше някаква редовна програма, която сега звучеше в кабината.

— …и времето е чудесно за концерта днес следобед. Намирам се тук, пред сцената — излъга репортерът, — насред Ръдлитската пустиня и с помощта на супербиноптичния си бинокъл едва успявам да обхвана огромната публика, тръпнеща в очакване, чак до хоризонта около мен. Зад мен се извисяват като стръмни канари високоговорителните кули. Високо над мен Слънцето си грее и дори не знае какво ще го цапардоса. Активистите от движението за опазване на околната среда обаче знаят какво ще го цапардоса, те твърдят, че концертът ще причини земетресения, приливни вълни, урагани, непоправими щети на атмосферата и други подобни ужасии, каквито природозащитниците постоянно предричат. Но току-що получих едно съобщение, че представител на „Бедствен район“ се срещнал с активисти от движението днес по обяд и ги застрелял до един, тъй че сега нищо не пречи на…

Зейфод го изключи. Обърна се към Форд.

— Знаеш ли какво си мисля? — каза той.

— Мисля, че знам — отвърна Форд.

— Кажи ми какво мислиш, че си мисля.

— Мисля, че си мислиш, че е време да се махаме от този кораб.

— Мисля, че си прав — каза Зейфод.

— Мисля, че и ти си прав — каза Форд.

— Как? — попита Артър.

— Тихо! — каза Форд и Зейфод. — Мислим.

— Значи това е краят — каза Артър, — ще се мре.

— Престани, моля ти се, да повтаряш едно и също — каза Форд.

На това място си струва да изложим отново теориите, които Форд бе изградил още при първите си срещи с човешките същества, за да си обясни техния странен навик постоянно да казват и да повтарят най-най-очевидни неща, като например: „Днес денят е много хубав“, „Много си порасъл“ или „Значи това е краят, ще се мре.“

Първата му теория беше, че ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, устата им навярно се слепват.

След неколкомесечни наблюдения той си изгради втора теория, която се състоеше в следното: „Ако не мърдат постоянно устните си, мозъците на човешките същества започват да работят.“

Всъщност втората му теория важи почти напълно за акъломалския народ на планетата Какрафон.

Едно време акъломалците предизвикваха голямо негодувание и недоверие сред съседните народи, защото бяха една от най-просветените, културни и преди всичко тихи цивилизации в Галактиката.

Като наказание за това си държание, което се възприемаше като израз на оскърбително самодоволство и предизвикателство, Галактическият трибунал ги осъди да страдат от онази най-жестока от всички социални болести — телепатията. В резултат на това, за да не допуснат и най-незначителната мисъл, която минава през главите им, да се предаде на всеки, който се намира в радиус от пет мили, сега те са принудени да говорят много високо и непрекъснато за времето, за своите малки болки и страдания, за мача днес следобед и за това, как изведнъж Какрафон стана толкова шумно място.

Другият метод, който използват, за да прикрият временно своите мисли, е да бъдат домакини на концерт на „Бедствен район“.

Времето за концерта беше идеално разчетено.

Корабът трябваше да започне полета си към Слънцето преди началото на концерта, за да се блъсне в него шест минути и тридесет и седем секунди преди финалния акорд на песента, за която бе предназначен, така че светлината от слънчевите изригвания да успее навреме да достигне Какрафон.

Полетът на кораба продължаваше вече няколко минути, когато Форд Префект приключи с претърсването на останалите помещения на черния кораб. Втурна се обратно в кабината.

Слънцето на Какрафон изглеждаше застрашително голямо върху визиоекрана и ослепително белият ад от свързващи се водородни ядра нарастваше всеки миг, докато корабът се носеше напред, пренебрегвайки ударите и ритниците, които Зейфод сипеше върху приборното табло. Върху лицата на Артър и Трилиън бе изписано онова застинало изражение, присъщо на зайците, попаднали в лъча на фаровете, които си мислят, че най-удачният начин да се справят с приближаващите светлини, е да не свалят очи от тях. Зейфод извърна обезумял поглед от него.