Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

… и т.н. Има една друга популярна песен, която е много по-кратка:

Артър почувства, че пристъпите на болка бавно отслабват, въпреки че все още усещаше тъпите пулсиращи удари в главата си. Бавно, внимателно той се изправи на крака.

— Чуваш ли някакви тъпи пулсиращи удари? — попита Форд Префект.

Артър се извъртя и се олюля несигурно. Форд Префект пристъпи към него с подпухнало бледо лице и кръвясали очи.

— Къде съм? — изпъшка Артър.

Форд се огледа. Намираха се в дълъг, извит в дъга коридор, чиито краища се губеха в далечината. Външната стоманена стена — която беше боядисана в онзи отвратителен оттенък на бледозеления цвят, който обикновено се използва в училища, болници и лудници, за да потиска емоциите на обитателите им — се извиваше над главите им, докато се срещне с вътрешната перпендикулярна стена, която, колкото и да е странно, беше покрита с пано от тъмнокафяво зебло. Подът беше покрит с релефна гумена настилка.

Форд се приближи до един прозорец на външната стена с много дебело тъмно, но прозрачно стъкло. Състоеше се от няколко слоя, но все пак през него се виждаха далечните, малки като прашинки, звезди.

— Мисля, че се намираме в някакъв космически кораб — отговори той.

Надолу по коридора се чуха тежки, тъпи, равномерни стъпки.

— Трилиън? — извика Артър нервно. — Зейфод?

Форд присви рамене.

— Няма ги — каза той, — вече проверих… Могат да бъдат навсякъде. Един телепорт без програмно устройство може да те изпрати на много светлинни години в която и да е посока. Като съдя по това как се чувствам, си мисля, че трябва да сме изминали доста голямо разстояние.

— Как се чувстваш?

— Зле.

— Мислиш ли, че те са …

— Това къде са, как са изобщо няма начин да узнаем, нито пък можем с нещо да им помогнем. Прави това, което правя аз.

— Какво?

— Не мисли за това.

Артър прехвърли тази мисъл няколко пъти в главата си и с неохота си призна, че това е разумно, и я скъта някъде. След това въздъхна дълбоко.

— Стъпки! — изведнъж възкликна Форд.

— Къде?

— Този шум. Този ритмичен тропот. Тежко стъпващи нозе. Слушай!

Артър се ослуша.

Шумът отекваше в коридора на неопределено разстояние от тях. Беше приглушен шум от тежки стъпки, който сега се чуваше значително по-силно.

— Да бягаме — каза рязко Форд.

И двамата хукнаха да бягат — в различни посоки.

— Не натам — каза Форд. — Оттам идват.

— Не е вярно — каза Артър.

— Идват откъм тебе.

— Не, идат…

И двамата се спряха. И двамата се обърнаха. И двамата наостриха уши. Съгласиха се един с друг. И пак хукнаха в противоположни посоки.

Обзе ги ужас.

И от двете посоки шумът се усилваше.

Отляво, на няколко ярда от тях, под прав ъгъл спрямо вътрешната стена, започваше друг коридор. Затичаха се нататък и забързаха надолу по него. Беше тъмен, много дълъг и колкото по-навътре отиваха, толкова по-студено им ставаше. Вляво и вдясно от него се отделяха други коридори, до един тъмни, и когато минаваха покрай тях, ги блъсваха вълни от леденостуден въздух.

Спряха се за миг, силно разтревожени. Колкото повече навлизаха в коридора, толкова по-силен ставаше шумът от тежките стъпки.

Те се притиснаха към студената стена и се заслушаха напрегнато. Студът, тъмнината и тропотът на невидимите стъпки им действаха на нервите. Форд потрепера отчасти от студ, отчасти от спомена за приказките, които най-любимата от майките му разказваше, когато беше още съвсем мънинко бетелгиусче и стигаше едва до глезените на арктуранския мегаскакалец: приказки за кораби призраци, които кръстосваха без покой далечните области на дълбокия Космос, населени с демони или духове на забравени екипажи; също и разкази за безразсъдни пътници, които откриват такива кораби и влизат в тях; разкази за… Изведнъж Форд си спомни за паното от кафяво зебло на стената в първия коридор и се окопити. Каквато и да бе любимата украса на демоните и духовете в техните кораби призраци, той бе готов да се обзаложи, че тя не може да бъде пано от кафяво зебло. Сграбчи Артър за ръката.

— Бързо назад — каза той твърдо и те хукнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

След минута се шмугнаха като уплашени гущери в най-близкия коридор, когато притежателите на топуркащите крака изведнъж се появиха точно пред тях.

Скрити зад ъгъла, те проследиха с ококорени от учудване очи как двадесетина дебели мъже и жени в анцузи изтрополяха край тях, като се задъхваха тъй шумно, че един сърдечен хирург би изпаднал в паника.