Дъглас Адамс - Ресторант „На края на Вселената“

Форд Префект се загледа след тях.

— Джогери! — изсъска той, докато шумът от техните стъпки отекваше нагоре и надолу по лабиринта от коридори.

— Джогери? — прошепна Артър Дент.

— Джогери — каза Форд Префект, като присви рамене.

Коридорът, в който се бяха скрили, не приличаше на останалите. Беше много къс и завършваше с голяма стоманена врата. Форд я огледа внимателно, откри отварящия механизъм и широко я разтвори.

Първото нещо, което се наби в очите им, много приличаше на ковчег.

Следващите четири хиляди деветстотин деветдесет и девет неща, които се набиха в очите им, също бяха ковчези.

Гробницата беше с нисък таван, слабо осветена и грамадна. В долния и край, на около триста ярда, една арка я свързваше с подобна зала с подобно предназначение.

Форд Префект тихо подсвирна, като влезе в гробницата.

— Интересно — каза той.

— Че какво им е интересното на мъртъвците? — попита Артър и го последва плахо.

— Не знам — каза Форд. — Ела да видим.

Отблизо ковчезите повече приличаха на саркофази. Стигаха почти до кръста и бяха направени от нещо подобно на бял мрамор — почти е сигурно, че беше това, — нещо, което само прилича на бял мрамор. Капаците бяха полупрозрачни и през тях смътно се виждаха лицата на техните покойни и навярно многообичани обитатели. Те бяха хуманоиди и очевидно бяха оставили грижите на белия свят, който и да бе той, далеч зад себе си, но като изключим това, почти нищо друго не се забелязваше.

Ниско по пода и между саркофазите се стелеше някакъв тежък, мазен, бял газ. Отначало Артър си помисли, че е предназначен да придаде малко колорит на това място, но си промени мнението, когато откри, че краката му замръзват от него. Саркофазите също бяха изключително студени при допир.

Внезапно Форд приклекна до един от тях. Издърпа крайчеца на хавлията си от чантата и енергично започна да трие нещо.

— Гледай, на този има табелка — поясни той на Артър, — покрита е със скреж. Изтри всичкия скреж и се вгледа в гравираните знаци. Според Артър те приличаха на следи от стъпки на паяк, който е обърнал чашка-две в повече от това, което паяците пият, когато ходят на кръчма, но Форд моментално ги определи като един от ранните варианти на Галактическата праазбука.

— Тук пише „Флотилия Ноев ковчег от Голгайринчъм, кораб В, трюм 7, телефонен хигиенист втори клас“. Дава ти номера на някаква серия.

— Телефонен хигиенист? — каза Артър. — Мъртъв телефонен хигиенист?

Наведе се и се вторачи през капака във фигурата вътре.

— Нищо особено — каза той и най-неочаквано лъсна една от онези негови усмивки, които караха хората да си мислят, че напоследък се е преуморил и трябва да си вземе отпуска.

Той се приближи до друг саркофаг. След едноминутни енергични движения с хавлията заяви:

— Този пък е покоен фризьор. Странно, нали?

Следващият саркофаг се оказа, че е последното обиталище на счетоводител при рекламно бюро; този след него съхраняваше тленните останки на търговец на употребявани коли трети клас.

Един люк за наблюдение в пода изведнъж привлече вниманието на Форд. Той клекна, за да го отвори, като енергично отмахваше с ръка облаците леденостуден газ, които заплашваха да го обгърнат. На Артър му хрумна една мисъл.

— Ако това са просто ковчези — забеляза той, — защо ги държат на студено?

— И въобще за какво изобщо ги държат — каза Форд, като дръпна и отвори люка. През него надолу потече газ. — Всъщност кому е нужно да влага толкова труд и средства, за да разнася пет хиляди трупа из Космоса?

— Десет хиляди — уточни Артър, като посочи към арката, през която смътно се виждаше следващата зала.

Форд си пъхна главата в наблюдателния люк. После се изправи.

— Петнайсет хиляди — каза той. — Долу е същата работа.

— Петнайсет милиона — каза един глас.

— Това е много — каза Форд. — Твърде, твърде много.

— Обърнете се много бавно — изрева гласът — и си вдигнете ръцете. Без излишни движения, че ще ви направя на мънички, мънички парченца.

— Хей, приятел? — каза Форд, като се извърна бавно и си вдигна ръцете, без да прави излишни движения.

— Защо — каза Артър Дент — никой не се радва, като ни види?

В рамката на вратата, през която бяха влезли в гробницата, се открояваше силуетът на човека, който не се радваше да ги види. За неудоволствието му можеше да се съди отчасти по грубите, заповеднически нотки в гласа му и отчасти по озлоблението, с което размахваше големия си сребрист Смърт-О-Запен пистолет. Дизайнерът на пистолета явно не е имал за задача да прикрие истинското му предназначение. „Направи го да изглежда зловещ — му е било наредено. — Нека всеки му стене ясно, че този пистолет има два края, а този, който е застанал срещу него, трябва да е наясно, че не го очаква нищо добро. Ако това означава, че по него трябва да стърчат разни шипове, зъбци и почернени части, нека бъде така. Това няма да е пистолет, който ще окачиш над камината си или ще бутнеш небрежно в някое чекмедже. Това е пистолет, с който ще излезеш, за да причиняваш зло на хората.“