Дъглас Адамс - Почти безобидна

— И какво каза тя?

— Удари ме с камъка по главата още веднъж.

— Според мен това доказва, че е била дъщеря ми.

— Сладко хлапе.

— Трябва да я опознаеш по-добре.

— С познатите си се държи по-кротко, така ли?

— Не, но се научаваш кога да се пазиш.

Форд подпря глава на ръката си и се помъчи да фокусира погледа си.

Небето на запад започваше да просветлява, защото оттам изгряваше слънцето. Артър не гореше от желание да го види. След адска нощ като тази последното нещо, което искаше, бе да настъпи проклетият ден.

— Какво правиш на място като това, Артър? — попита настойчиво Форд.

— Ами… Най-вече правя сандвичи.

— Какво?

— Аз съм, или може би бях, сандвичар на едно малобройно местно племе. Получи се малко неудобно… Искам да кажа, когато ме спасиха от останките на този свръхмодерен кораб, който се разби на планетата им, те се държаха много мило с мен и си помислих, че трябва да им помогна. Нали съм образован човек, от развита в технологично отношение цивилизация… Можех да им покажа някои неща… Само че не бях в състояние, защото всъщност нямам никаква представа как точно работи едно или друго. Нямам предвид неща като видеомагнетофоните, например, никой не знае как работят те… Имам предвид нещо като химикалка или поне помпа за вода. Пълен провал. Изобщо не можех да им бъда от полза. Един ден ми стана много тъжно и си направих сандвич. Това изведнъж ги развълнува. Дотогава не бяха виждали такова нещо. Никога не им бе хрумвала подобна идея, а аз обичам да правя сандвичи, така че нещата тръгнаха сами.

— И на теб ти харесваше?

— Е, да, струва ми се, че да. Имах добри ножове.

— А не ти ли хрумна например, че това е изумително, главозамайващо, побъркващо, убийствено тъпо?

— Не, не. Нищо такова. Поне не убийствено.

— Странно. Аз бих си го помислил.

— Предполагам, че имаме различен мироглед.

— Да.

— Като птиците пика.

Форд нямаше представа за какво говори, но го мързеше да попита. Вместо това каза:

— А как, по дяволите, ще се измъкнем от това място?

— Най-лесно е да се тръгне по долината към равнините, има може би час път, а след това да се заобиколи оттам. Не мисля, че бих могъл да се върна по пътя, по който дойдох.

— Да се заобиколи оттам накъде?

— Ами към селото. — Артър въздъхна тъжно.

— Не искам да ходя в никакво проклето село! — избухна Форд. — Трябва да се махнем оттук!

— Къде? Как?

— Не знам. Ти ми кажи. Нали живееш тук? Не може да няма начин да се махнем от тази дяволска планета!

— Не знам. Ти как постъпваш обикновено? Седиш и чакаш да мине някой кораб, предполагам.

— Така ли? А колко кораба са посетили този въшкарник напоследък?

— Ами моят се разби преди няколко години, след това дойде, ъ-ъ-ъ, Трилиън, след това донесоха пакета, сега ти и…

— А освен това?

— Ами доколкото знам никой друг не е идвал. Спокойно място.

Сякаш за да покаже, че греши, от далечината се понесе тътен на гръмотевица.

Форд скочи неспокойно на крака и се заразхожда напред-назад в слабата, болнава светлина на новата зора, която оцветяваше небето на ивици, сякаш някой го бе намазал с черен дроб.

— Нямаш представа колко важно е това.

— Кое? Че дъщеря ми е сама в Галактиката ли? Да не мислиш, че не…

— Може ли да жалим Галактиката малко по-късно? — прекъсна го Форд. — Виж какво, става дума за нещо много, много сериозно. Пътеводителят е сменил собственика си. Купен е…

Артър подскочи.

— О, да! Много сериозно, наистина! — извика той. — Моля те, веднага ме осведоми за новата издателска политика на корпорацията, че напоследък сън не ме хваща!

— Ти не разбираш! Има съвсем нов Пътеводител.

— О! — извика Артър отново. — О! О! О! Изгубих ума си от вълнение! Нямам търпение да излезе, за да видя кои са най-добрите космодруми, където да се отегчаваш, висейки в някой звезден куп, за който не си и чувал! Моля те, не може ли да изтичаме до някой магазин, където го продават още сега?

Форд присви очи.

— Това е, което се нарича сарказъм, нали?

— Знаеш ли — кресна Артър в отговор, — мисля, че е. Мисля, че едно малко диво нещо, наречено сарказъм, се промъкна в речта ми! Форд, прекарах тежка нощ! Би ли се опитал да вземеш това предвид, преди да се зачудиш с каква друга тривиалност, подобна на язовецка пикня, да ме залееш?

— Опитай се да си починеш. Трябва да помисля — отговори Форд.

— А защо трябва да мислиш? Не можем ли само да си седим и да си бърборим? Дрън, дрън, дрън? Не можем ли да се отпуснем поне за няколко минути? Писна ми, Форд! Писна ми всичкото това мислене и измисляне! Може да си мислиш, че съм застанал тук и лая…