Дъглас Адамс - Почти безобидна

— Като мен, например.

— Какво? О, събуди се, Артър! Слушай, ще опитам отново. Новият Пътеводител е разработен в лабораториите. В него се използва технологията на нефилтрираните възприятия. Знаеш ли какво означава това?

— Виж какво, от известно време правя само сандвичи, за Боба!

— Кой е този Боб?

— Няма значение. Продължавай.

— Нефилтрирано възприятие означава да възприемаш всичко. Ние имаме сетивни филтри. Новият Пътеводител няма никакви филтри. Той възприема всичко. Идеята технологически не е сложна. Просто трябва нещо да се остави настрана. Разбираш ли?

— Защо да не кажа, че разбирам, а ти да продължиш, независимо от всичко?

— Добре. Понеже птицата може да възприема всички възможни вселени, следователно тя присъства във всички възможни вселени. Да?

— Да-а-а-а.

— Та, ето какво се е случило. Корифеите от счетоводството и отдела за маркетинг си казват: „Ей, това звучи добре. Не означава ли то, че можем да направим само един Пътеводител и да го продаваме безброй много пъти?“ Не се пули така, Артър, по този начин мислят счетоводителите.

— Много умно, нали?

— Не! Това е фантастично глупаво! Гледай, машината е само един малък Пътеводител. В него е използвана съвсем модерна кибертехнология, но понеже притежава нефилтрирани сетива, и най-малкото му движение има силата на вирус. Може да се движи през пространството, времето и през милиони други измерения. Всичко във вселените, в които сме аз и ти, може да бъде фокусирано. Силата на Пътеводителя е рекурсивна. Представи си една компютърна програма. Някъде в нея има една главна инструкция, а всичко останало са функции, които викат сами себе си или пък скоби, които се намират в безкрайното пространство на адресите. Какво ще стане, когато скобите паднат? Къде е финалното „КРАЙ“? Разбираш ли, Артър?

— Извинявай, бях задремал за миг. Говореше нещо за вселената, струва ми се.

— Нещо за вселената, наистина — каза Форд уморено и седна отново. — Добре. Помисли за това. Знаеш какво ми се струва, че видях в сградата на Пътеводителя? Вогони. А, най-накрая произнесох дума, която разбираш.

Артър скочи на крака.

— Този шум — каза той.

— Какъв шум?

— Гръмотевицата.

— Е?

— Не е гръмотевица. Това е пролетната миграция на Съвършено нормалните животни. Започва.

— Какви са тези животни, които непрекъснато споменаваш?

— Не ги споменавам. Слагам парчета от месото им в сандвичите.

— Защо се наричат Съвършено нормални животни?

Артър му каза.

Рядко имаше удоволствието да види очите на Форд Префект широко ококорени от изумление.

Това беше гледка, с която Артър все още не бе успял да обикне и от която не можеше да се умори. Той и Форд бързо изминаха пътя покрай рекичката, течаща в дъното на долината, и когато най-накрая стигнаха до началото на равнината, се покатериха сред клоните на едно дърво, за да получат по-добър изглед към едно от най-странните и чудни явления, които предлага Галактиката.

Огромното препускащо стадо от хиляди и хиляди Съвършено нормални животни се носеше величествено през равнината Анхондо. В слабата светлина на ранното утро, докато големите животни препускаха през фината мъгла от собствената им пот, смесена с прахоляка, вдигнат от копитата им, видът им и без друго бе призрачен и нереален, но това, от което можеше да ти спре сърцето, бе мястото, където се появяваха, и мястото, където изчезваха, а то, поне на пръв поглед изглеждаше, че е чисто и просто никъде.

Стадото оформяше правоъгълник, широк горе-долу сто метра и дълъг около половин миля. Този правоъгълник не се местеше, ако не се брои лекото полюшване встрани, което продължаваше през осемте или деветте дни, докато траеше редовната миграция. Въпреки че големият правоъгълник стоеше почти неподвижно, животните в него препускаха стремглаво напред със скорост поне двадесет мили в час, появявайки се съвсем неочаквано направо от въздуха в единия край на равнината и изчезвайки също така неочаквано в другия.

Никой не знаеше откъде идват те и къде отиват. Тези животни бяха толкова важни за живота на ламуелците, че никой не искаше да пита за тези неща. Старият Трашбарг бе обяснил, че веднъж след като получат отговора, въпросът може да им бъде отнет. Някои от селяните бяха споделили на четири очи, че според тях това е най-мъдрото нещо, което е казвал Трашбарг, и след кратки дебати хората се съгласиха да оставят нещата в ръцете на случайността.

Тътенът на копитата беше толкова силен, че едва се чуваше каквото и да било друго.