Дъглас Адамс - Почти безобидна

Лежеше на една страна, леко присвит. Беше минало толкова време, откакто Артър бе учил как се оказва първа помощ, че просто не знаеше какво трябва да направи. Спомни си, че най-напред трябва да носи със себе си комплект за оказване на първа помощ. По дяволите!

Да го обърне ли по гръб или не? Ами ако имаше счупени кости? Ами ако си глътне езика? Ами ако го даде под съд? И, всичко останало настрана, кой беше той?

В този момент падналият простена и се обърна.

Артър се зачуди дали да не…

Погледна го.

Погледна го отново.

Погледна го още веднъж, за да е абсолютно сигурен.

Въпреки че преди малко смяташе, че не може да изпадне в по-окаяно състояние, сега изведнъж започна да помръква още повече.

Падналият простена още веднъж и бавно отвори очи. Трябваше му известно време, за да фокусира погледа си, след това мигна и замръзна.

— Ти! — възкликна Форд Префект.

— Ти! — възкликна Артър. Форд простена пак.

— Какво искаш да ти обясня този път? — каза той и затвори очи, изпаднал в нещо като отчаяние.

Пет минути след това вече седеше и разтриваше лявата страна на главата си, където се виждаше голяма цицина.

— Коя, по дяволите, беше тази жена? — попита той. — Защо сме обкръжени от катерички и какво искат те?

— Тези катерички ме тормозят цяла нощ — отговори Артър.

— Опитваха се да ми дават разни списания и други подобни.

Форд се намръщи.

— Така ли?

— И парцалчета.

Форд се замисли.

— Аха. Да не би корабът ти да се е разбил наблизо?

— Да — отвърна Артър с половин уста.

— Вероятно заради това. Може да се случи. Роботите от пътническата кабина се разрушават, но кибернетичният мозък, който ги управлява, оцелява и започва да се вселява в дивите животни наоколо. Може да превърне цяла екосистема в откачен обслужващ сектор, който да подава на минувачите топли кърпи и напитки. Трябва да го забранят със закон. Вероятно има такъв. Вероятно има и закон, който забранява него, така че всичко да върви гладко. А? Какво каза?

— Казах, че жената е моя дъщеря.

Форд престана да разтрива главата си.

— Повтори го.

— Казах — каза Артър троснато, — че жената е моя дъщеря.

— Не знаех, че имаш дъщеря.

— Вероятно има доста неща, които не знаеш за мен. Като стана дума за това — вероятно има много неща, които и аз не знам за себе си.

— Добре, добре. И кога се случи това?

— Не съм много сигурен.

— Това ми се струва по-познато — отбеляза Форд. — Замесена ли е и майка?

— Трилиън.

— Трилиън! Не мислех, че…

— Не. Слушай, всичко това е малко объркано.

— Помня, веднъж ми каза, че имала хлапе, но само го спомена бегло. От време навреме се чувам с нея, но никога не съм я виждал с детето.

Артър не каза нищо. Форд отново започна да разтрива главата си озадачено.

— Сигурен ли си, че е твоя дъщеря? — попита той.

— Кажи ми как попадна тук.

— О-о-о, това е дълга история. Дойдох да взема пакета, който изпратих до себе си, чрез теб…

— И защо беше нужно всичкото това?

— Струва ми се, че в него има нещо невероятно опасно.

— И го изпрати на мен! — възропта Артър.

— Най-безопасното място, което ми дойде наум. Реших, че си достатъчно загубен, за да не го отвориш, и че мога да се доверя на това ти качество. Както и да е, дойдох по тъмно и не можах да намеря селото. Разполагах с много бегла информация. Не можах да открия никакви сигнали и подобни неща. Предполагам, че нямате такива тук?

— Затова мястото ми харесва.

— След това улових сигнала от стария ти Пътеводител и се насочих към него, защото реших, че ще ме отведе до теб. Оказах се в някаква гора. Не можах да разбера какво става. Слизам и виждам онази жена пред себе си. Тръгнах, за да й кажа „Здрасти“, и тогава видях, че в ръката си държи онова нещо!

— Кое нещо?

— Което ти изпратих! Новия Пътеводител! Птицеподобното нещо. Бях ти го изпратил, за да го пазиш, идиот с идиот, а видях, че жената го държи на рамото си. Изтичах към нея, а тя ме удари с камък.

— Ясно — каза Артър. — А какво направи ти?

— Паднах, разбира се. Удари ме много лошо. Тя и птицата хукнаха към кораба ми. И като казвам кораб, имам предвид КТО.

— Какво?

— КТО, Зарк да го вземе! Установил съм чудесни взаимоотношения между кредитната си карта и централния компютър на Пътеводителя. Няма да повярваш, Артър, но корабът КТО е…

— Значи КТО е кораб.

— Да!… О, няма значение. Артър, опитай се да схванеш поне в общи линии… Или поне да запомниш. В този момент се разтревожих сериозно. Май имах и сътресение на мозъка. Бях паднал на колене и ми течеше кръв, така че направих единственото, което можех. Започнах да се моля. Казах: „Моля, в името на Зарк, не вземайте кораба ми. И не ме захвърляйте в тази ужасна гора без медицинска помощ и с ранена глава.“ Можех сериозно да си изпатя, тя също.