Дъглас Адамс - Почти безобидна

— Този допада ли ви?

Беше толкова тихо, че Наслуки не забеляза спускащия се от небето космически кораб, докато едва не я затисна.

Артър го забеляза. Сега беше на около миля и скъсяваше разстоянието. Малко след края на илюминацията с кренвиршите той видя далечните светлини, които се спускаха от облаците и в началото реши, че и това е нещо подобно.

Трябваше да минат минута-две, преди да осъзнае, че светлините принадлежат на истински космически кораб и още толкова, за да си даде сметка, че той се спуска точно там, където би трябвало да се намира дъщеря му. Тогава — без да го интересува дали вали или не, дали го боли крака или не — започна да тича не на шега.

Препъна се почти веднага, хлъзна се и удари коляното си на някакъв камък доста зле. Изправи се с мъка на крака и опита отново. Бе го обзело ужасното, ледено чувство, че ще изгуби Наслуки завинаги. С ругатни и куцане продължи нататък. Не знаеше какво е имало в кутията, но на опаковката бе написано името на Форд Префект и ругатните му бяха насочени към него.

Корабът бе едно от най-красивите и секси летателни устройства, които някога бе виждала.

Беше изумителен. Сребрист, издължен, неведом. Ако не разбираше толкова, щеше да си помисли, че е Е\У6. Когато се плъзна безшумно край нея, Наслуки разбра, че наистина е Е\У6, и едва можа да си поеме дъх от вълнение. Е\У6 можеше да се види само в списанията, предназначени да събуждат обществения интерес.

Освен това бе много нервна. Начинът и времето на пристигането на кораба бяха дълбоко обезпокоителни. Или бе станала свидетел на най-странното съвпадение, или се случваше нещо особено обезпокоително. Изчака леко напрегната да се отвори люкът. Пътеводителя й — сега вече мислеше за птицата като за своя — висеше над рамото й с едва потрепващи крила.

Люкът се отвори. Навън се процеди лъч мъждива светлина. След миг се появи и фигура. Застана неподвижно, като явно изчакваше очите й да привикнат с тъмнината. След това зърна Наслуки и доби изненадан вид. Тръгна към нея. След миг изненадано и хукна.

Наслуки не обичаше да тичат към нея, особено в тъмна нощ, когато се чувстваше напрегната. Още когато видя спускащия се от небето космически кораб, започна несъзнателно да опипва подострения камък в джоба си.

Най-накрая, след дълго падане, ставане, хлъзгане и блъскане в дърветата, Артър разбра, че е закъснял. Корабът престоя на земята не повече от три минути и след това тихо и грациозно се издигна към небето. Почти веднага стана голям колкото дъждовна капка и продължи да се смалява, докато изведнъж без никакво усилие се мушна в облаците и изчезна. Бурята бе утихнала и валеше само дъжд.

Отиде си. Наслуки беше в него. Нямаше как Артър да е сигурен в това, но продължи да върви нататък и въпреки всичко бе сигурен. Тя си бе отишла. Бе получил своя шанс да бъде родител и просто не можеше да повярва, че се бе справил толкова зле. Пак се опита да тича, но краката му се влачеха. Коляното го болеше ужасно и знаеше, че е закъснял.

Струваше му се, че не е възможно да изпадне в по-окаяно състояние и да се чувства по-зле, но се оказа, че греши.

Най-накрая докуцука до пещерата, в която Наслуки бе отворила кутията. На земята отпред личаха вдлъбнатините, оставени от космическия кораб, но от дъщеря му нямаше и следа. Влезе отчаян в пещерата и видя празната кутия заедно с парченцата липсваща материя, пръснати наоколо. Това малко го ядоса. Бе се опитал да я научи да почиства след себе си. Ядът му помогна да не се чувства толкова тъжен заради заминаването й. Знаеше, че няма начин да я намери.

Изведнъж се спъна в нещо неочаквано. Наведе се, за да го вдигне, и се изненада. Беше старият му Пътеводител. Как се бе оказал в пещерата? Бе останал на мястото на катастрофата и той не бе отишъл да го вземе. Не искаше да се връща на това място — не искаше да си вземе Пътеводителя. Смяташе, че ще остане на Ламуела и ще прави сандвичи завинаги. Как това нещо се бе оказало в пещерата? Беше активирано. На предния капак пишеше: „Не се паникьосвай.“

Излезе отново навън и го обгърна слабата, мокра лунна светлина. Седна на един камък, за да огледа добрия стар Пътеводител, и откри, че не е седнал на камък, а на същество.

Артър скочи на крака, обзет от страх. Беше трудно да се каже от какво се уплаши повече — от това, че може да е причинил болка на съществото, на което седна, без да иска, или че съществото може да му причини болка в отговор.

Когато се вгледа по-внимателно, разбра, че по втория пункт няма защо да се безпокои. Този, върху който седна, бе в безсъзнание. Може би това щеше да обясни до голяма степен защо бе легнал там. Виждаше се, че диша, но въпреки всичко Артър опипа пулса му. Имаше и пулс.