Артър Кларк - Среща с Рама

Скутерът се насочи право към ракетата, а зад него се отдалечаваше огромната, извита външна стена на петдесеткилометровия цилиндър. Но дори и сега бе невъзможно да се прецени големината на Рама, защото повърхността му бе съвсем гладка; трудно бе и да се настоява, че този свят се върти, тъй като нищо не го показваше.

На стотната секунда от началото на полета Родриго наближи до средата на пътя. Ракетата бе все още твърде далече за да може да различи нейните подробности, но тя светеше още по-силно на фона на съвсем черното небе. Бе необичайно, че не се виждаха никакви звезди — дори блестящата Земя и ослепителната Венера. Причина бяха тъмните филтри, които пазеха очите му от смъртоносния блясък. Родриго помисли, че вече е счупил един рекорд, защото навярно никой човек не е бил изпращан със задача извън кораб, намиращ се толкова близо до Слънцето. За щастие слънчевата активност бе ниска.

След две минути и десет секунди замига светлинният сигнал, тягата спадна до нула и скутерът се обърна на сто и осемдесет градуса. В същия миг тягата се възстанови напълно, но сега бързината намаляваше със същата луда скорост от три метра в секунда. Бе наистина крайно време, тъй като горивото спадна почти наполовина. До ракетата оставаха двайсет и пет километра. Щеше да я достигне след две минути.

Крайната скорост на скутера бе хиляда и петстотин километра в час, което бе навярно нов рекорд и чисто безразсъдство. Но неговата задача не бе обикновена експедиция извън кораба и Родриго знаеше добре какво върши.

Бомбата растеше; сега вече се виждаше главната антена, насочена неотстъпно към далечната звезда Меркурий. Към нея от три минути насам летеше със скоростта на светлината антенният сигнал заедно с изображението на приближаващия скутер. След още две минути път щеше да я достигне.

Какво ли ще направят онези на Меркурий, след като го видят? В първия миг, разбира се, ще се вцепенят от ужас. След това ще се досетят, че той е стигнал до бомбата няколко минути преди те да разберат за неговото присъствие. Навярно някой дежурен наблюдател ще трябва да потърси своя началник и така ще загубят още време. Той бе помислил и за най-лошия случай — дежурният офицер да има пълномощия за незабавно взривяване на бомбата; е, дори и тогава ще бъдат необходими пет минути за идването на сигнала.

Всъщност Родриго не разчиташе на случайността, тъй като християните в космоса са противници на хазартните игри; той бе сигурен, че няма да последва незабавна реакция. Обитателите на Меркурий нямаше да се осмелят да разрушат пратеника разузнавач на „Индевър“, дори и да се досещат за неговата цел. Преди това щяха да опитат да се свържат по някакъв начин и той щеше да спечели още време.

Имаше и друга, още по-важна причина — те нямаше да пожертвуват една хилядамегатонна бомба за някакво скутерче. На разстояние двайсет километра от целта взривът бе съвсем безцелен. Преди това ще трябва да я преместят. Да той имаше достатъчно време… И все пак трябваше да мисли и за най-лошото. Бе решил да действува така, сякаш очаква сигнала след пет минути.

През последните няколкостотин метра Родриго разгледа бързо всички подробности, които досега бе изучавал само по снимките, направени отдалече. Купчинката фотографични изображения се превърна в твърд метал и гладка пластмаса, които не бяха вече въображаема, а истинска смъртоносна опасност.

Самата бомба бе цилиндър с дължина около десет метра; диаметърът й беше три метра, така че по някаква странна случайност бе пропорционална на Рама. Тя беше прикрепена към носителя с решетеста конструкция от къси метални греди с форма на двойно Т. Навярно във връзка с правилното разположение на центъра на тежестта бомбата беше монтирана перпендикулярно на оста на носителя, така че цялата група напомняше на зловещ чук. Наистина бе чук, чиято сила можеше да смаже цял свят.

От двата края на бомбата излизаше по един сноп преплетени кабели, които следваха дължината на цилиндъра, преминаваха през решетестата конструкция и изчезваха във вътрешността на носителя. Очевидно цялото управление и контрол бяха съсредоточени в него, тъй като по самата бомба не се виждаха никакви антени. Родриго трябваше само да поереже тези два снопа, за да се превърне всичко в купчина безвреден метал.

Той очакваше да намери точно това, но сега цялата работа му се стори прекалено проста. Погледна часовника си; след трийсет секунди онези от Меркурий щяха да разберат за неговото съществуване, разбира се, при условие, че са успели да видят как той завива покрай Рама и го напуска. Оставаха му пет съвсем сигурни минути за непрекъсната работа и деветдесет и девет процентова възможност за по-дълъг срок.