Артър Кларк - Среща с Рама

Изкушението бе много силно за Нортън, но командирът отговаря преди всичко за своя кораб. Ако нещо се случи с първата експедиция, той бе длъжен да спаси живота на останалите.

И така най-подходящ за случая бе неговият втори помощник, лейтенант Мърсър. Нортън бе напълно убеден, че Карл отговаря най-добре на всички изисквания на операцията.

Мърсър, специалист по скафандри и охранителни жизнени системи, бе написал някои от типовите ръководства в тази област. Самият той бе изпробвал в опасни условия много видове принадлежности и снаряжение за космонавти и бе известен със своята необикновена регенеративна способност. Можеше да понижи само за миг пулса си с петдесет процента и почти да спре да диша в продължение на десет минути. Този малък, но полезен номер бе спасявал не един път живота му.

Но независимо от неговите способности и интелигентност той бе напълно лишен от въображение. За него най-опасните задачи и операции бяха само работа, която трябва да бъде извършена. Той никога не поемаше ненужни рискове и не притежаваше онова качество, което обикновено се нарича смелост. На работното му място имаше два надписа, определящи неговата философия: „Какво си забравил?“ и „Нека се справим с храбростта“. Полудяваше от яд, когато казваха, че е най-смелият човек в целия космически флот.

Изборът на Мърсър реши веднага въпроса за втория член на групата, който можеше да бъде само неговият неразделен придружител, лейтенант Джо Калвърт. Бе трудно да се разбере какво ги свързва. Подвижният, почти винаги неспокоен офицер-навигатор бе с десет години по-млад от своя невъзмутим и флегматичен приятел, който определено не споделяше неговия интерес към изкуството на ранното кино.

Никой обаче не може да предскаже къде ще падне мълния и още преди време Мърсър и Калвърт бяха установили здраво приятелство. Това бе напълно естествено. Другото, което излизаше от рамките на обикновеното, бе общата им съпруга на Земята, родила по едно дете и на двамата. Нортън се надяваше да я срещне някога; навярно тя беше забележителна жена. Триъгълникът с поне петгодишна история бе издържал и все още изглеждаше равностранен.

Двама души не бяха достатъчни за оперативна група. Още отдавна бе доказано, че трима са оптималният вариант; дори ако единият загине, вероятността за спасение на останалите е по-голяма, отколкото на сам човек. След продължителен размисъл Нортън се спря на техника, сержант Уилърд Майрън. Той бе фантастичен механик, който можеше да пусне всяко нещо в действие или да го конструира по-добре, ако се наложи; притежаваше и невероятен усет да разпознава невероятни детайли в някое съоръжение. По време на своята дълга едногодишна почивка като доцент бе отказал една назначение, мотивирайки се, че не желае да пречи на кариерата на по-заслужили офицери. Никой не прие сериозно това обяснение и по общо мнение амбициите на Уил получиха нула точки. Щеше да продължи да бъде сержант в космоса, но изпусна завинаги възможността да стане действителен професор. Майрън, подобно на безброй военнослужещи от сержантския състав преди него, бе открил идеалния компромис между власт и отговорност.

Бяха напуснали последния въздушен шлюз и се носеха по оста на пълна безтегловност на Рама, когато Калвърт се озова в плен на ретроспективен кинокадър, нещо, което му се случваше достатъчно често. Понякога се питаше дали не трябва да се лекува от този навик, но той не му създаваше никакви неудобства. Дори и най-скучната обстановка можеше да стане интересна благодарение на него, а може би някога той щеше да спаси живота му. Достатъчно бе да си спомни как са постъпили при подобни обстоятелства Феърбенкс, Конъри или Хироши.

Този път той бе близо до победата в една от ранните войни на двайсетия век: Мърсър бе сержант, който водеше тричленен патрул в ничия земя. Не бе особено трудно да си представят, че са в дъното на огромен черупковиден кратер, който по някакъв начин е бил красиво разкроен на множество възходящи площадки. Кратерът бе залян от светлината на три разположени далече едно от друго, дъговидни плазмени тела, които не хвърляха почти никаква сянка около себе си. Но зад ръба на най-далечната площадка започваха мракът и неизвестността.

Калвърт виждаше във въображението си съвсем ясно онова, което лежеше оттатък. Най-напред бе кръгообразната еднокилометрова плоскост. Три еднакви широки стълби, които напомняха на железопътни релси, я разделяха на три равни части, а стъпалата бяха вдълбани така, че нищо не затрудняваше придвижването. Целият комплекс бе съвсем симетричен и затова избраха за удобство онази стълба, която се оказа най-близо до въздушния шлюз Алфа. Стъпалата на стълбата бяха доста далече едно от друго, но това не бе пречка. Дори и в края на кръговия център, разположен на половин километър от оста, силата на притеглянето бе само една трийсета част от земното. Те носеха почти сто килограма принадлежности и охранително снаряжение, но се придвижваха съвсем леко, като се залавяха последователно с едната и другата ръка.