Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Когато се издигнаха достатъчно, Грем спря и се обърна да разгледа платото. Дебора също се обърна, приклекна, после изведнъж се изправи и яростно изръмжа:

— Паяците!

Сега и Грем видя, че откъм дефилето тича група зеленикави фигурки. Все още бяха далече, но при механичното темпо, което поддържаха, скоро щяха да ги настигнат.

— Нагоре! — извика Грем и побягна по склона. Не знаеше накъде тича. Не знаеше нищо и не разбираше нищо. Цялата тази история беше безсмислена, глупава, не приличаше на нищо на света и най-малко — на среща между разумни същества. Но той беше нападнат и трябваше да се спасява. Ако можеше да спечели време, поне малко време за сериозен размисъл, тогава може би щеше да открие някакъв изход.

Достигнаха тясна пещера. Потокът, техният последен спътник, извираше отвътре. Отминаха го и кой знае защо Грем изпита мимолетно съжаление, като че наистина се разделяше с добър приятел.

Накъде отиваха? Грем нямаше никакъв план. Вече не се надяваше да се скрие от роботите. Пуловерът му беше мокър от пот, дишаше тежко. Около муцуната на Дебора се бяха появили струйки лепкава пяна. А планината не им предлагаше нищо друго, освен този сух склон, който се издигаше нагоре, към стъкленото небе.

После стръмнината свърши и някъде зад нея изникнаха нови възвишения, но те бяха далече, зад безкрайна мъртва седловина, изпечена до бяло от горещото слънце. Двамата стояха на тесен каменист връх, осеян с големи и малки скали, застинали в причудливо, несигурно равновесие по неравната повърхност. От тази височина се виждаше цялата планина на много километри наоколо, виждаше се дори реката, степта и сред нея една черна, продълговата форма, просната безжизнено сред вълнистите хълмове.

Долу роботите бяха стигнали до подножието на върха.

Грем отчаяно огледа тясната каменна площадка. Оттук нямаше изход. Просто нямаше. Опростена до краен предел, сухата реалност на природата му предлагаше само скали и едно късче от планината, късче от времето и пространството, за да започне обречената си борба и да я загуби.

Но можеше да направи поне едно. Да не се предаде.

Роботите в подножието не бързаха. Бяха много, навярно повече от сто. Групата им постепенно се разтегляше, обкръжаваше върха. След няколко минути техният авангард изскочи в долината от другата страна. Заобикаляха убежището на жертвите си.

— Няма да им се дадем, Дебора! — Високо каза Грем. Опитваше се да говори весело, но гласът му излезе сух и дрезгав. — Можем да се справим с тях. Поеми отсрещната страна. Избери си камъни, които лесно могат да се съборят. Виж дали можеш да предизвикаш каменни лавини. Когато ги видиш да се задават, събаряй скалите насреща им.

— Ще ги разпердушиним, Грем! — изръмжа напрегнато пантерата и изчезна между скалите откъм седловината.

Грем пое своя сектор. Беше избрал съзнателно по-опасната страна. Имаше вероятност повечето роботи да останат там, откъдето бяха дошли. Винаги съществува стремеж да се запазва назад по-многобройната ударна група. Поне беше логично да е така…

„Логика! — злобно помисли той, разклащайки първата скала. Тя помръдна под натиска му и той доволен я остави на място. — Логика! Къде е логиката във всичко това? Срещнахме го най-сетне онова, всемогъщото, което може би означава свръхцивилизация. А то не признава логиката ни. Прави я на пух и прах. То може да се намесва в мислите ми, да ме лишава от памет, или да ми налага нови спомени. Но то действува и по друг начин, с една степен по-примитивно — чрез светлинките. И още по-примитивно — чрез роботите. То не търси най-простото, най-рационалното решение, а си играе с нас като котка с мишка… Котка с мишка… Какво пък, може би тъкмо това е истината. Ефектна партия — хомо сапиенс срещу загадъчните роботи. Но ако е така, ако просто си играят с нас като с шахматни фигурки, то поне ще объркаме играта. Ще ги накараме да се изпотят в ендшпила, преди да паднем от дъската!“

Иззад върха се раздаде пукот, грохот от падащи камъни. Това беше Дебора. Но Грем нямаше време да провери какво става, защото изведнъж видя срещу себе си първите роботи — два един до друг и трети на около осем метра от тях.

Грем отскочи зад близката скала, опря плещи в горещия камък и напъна гръб. Гръбнакът му изпука, обтегнатите мускули подскочиха под кожата. Той изпъшка, намери сили да натисне по-силно, скалата бавно се отмести от точката на равновесието и започна да пада. Ушите му бучаха, но през шума на кръвта си проби път възторженият рев на Дебора: