Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Нещо изхрущя — бутонът или юмрукът му. Стената отсреща изведнъж избухна, отлетя навън. Форсираните двигатали изреваха, пометоха с пламъците си няколко зелени робота и тласнаха унихода напред, към димната завеса на взрива. Около кабината блесна синевата на небето. Грем превключи на ръчно управление и издигна машината право нагоре. Обърна глава само веднъж, за да види как огромното черно вретено, обвито от пламъците на бластерите, бавно помръдва и започва своето безкрайно, тежко падане към зелената равнина. Корабът загиваше като столетен дъб — дори в смъртта си той не се признаваше за победен и навярно даже паднал щеше да се защитава докрай.

Отляво се задаваше ято светлинки. Скоростта им беше малко по-голяма и те се стремяха да прережат пътя на унихода. Грем рязко наклони машината на крило и зави надясно, към реката.

В този миг отгоре го пресрещна друга, самотна светлинка. Тя се плъзна покрай корпуса на унихода и Грем зърна как лявото крило безшумно се откъсва и започва да се премята из въздуха.

Вкопчен в таблото, той успя да изравни машината. От лявото крило беше останало парче, дълго не повече от метър, отрязано гладко, като с нож. Сега трябваше да действува, преди да е станало късно. Все още покорен на командите му, униходът пикираше надолу, към реката. Тук тя беше широка, права…

Грем изравни полета едва над самата вода. От претоварването пред очите му почерня, но той чувствуваше, че всичко е наред. Дъното на корпуса тежко се блъсна в повърхността на водата и наоколо избухна вулкан от пръски и пяна. През разсейващата се сива пелена тон видя от двете страни на кабината бреговете.

Натисна нов бутон. Два леки взрива отхвърлиха ненужните крила. Сега униходът се превръщаше в кораб. Реактивният двигател продължаваше да бълва пламъци и машината, вирнала нос във въздуха, бясно летеше напред, оставяйки зад себе си облаци от вода и пара.

Правата отсечка свършваше. Отсреща наближаваше завой. Грем знаеше, че при такава скорост на вода униходът става капризен, затова напрегнато стисна ръчките на управлението. Нямаше време за друго и само подхвърли през рамо, без да се обръща:

— Виж небето. Гонят ли ни светлинните?

Кратко мълчание. Завой. Отпред скали с кипнала бяла пяна около тях. Завой, нов завой, нов завой… Сега направо. Кратък отдих.

— Небето е чисто — каза Дебора. — Нито една светлинна.

Сега Грем имаше малко време, за да се увери сам. Наистина в небето не се виждаше нищо, освен няколко малки облачета. Но по бреговете…

По бреговете, успоредно на течението, тичаха многокраките зелени роботи. Като глутница вълци, подмамени от миризмата на кръв, те тичаха с равномерно темпо, преодоляваха възвишения и низини, без да губят нито метър от дистанцията.

„Колко километра има до морето? — тревожно помисли Грем. — Триста? Четиристотин? Най-малкото един час при пълен ход… Но ако стигнем до морето… Там ще бъдат принудени да останат на брега.“

Но морето беше далече. А на хоризонта се появяваше най-сериозното препятствие — планините, през които трябваше да премине. Тук, в равнината, реката беше широка, с плавни, удобни завои. Но между скалните стени щеше да бъде друго, Грем знаеше това. Щеше да му се наложи да намали скоростта. Оставаше му само да се надява, че и роботите ще бъдат затруднени от планинския терен.

Познаваше тези планини само от картата. Те нямаха с какво да го привлекат, затова никога не бе стъпвал тук. Голите, сухи чукари се простираха на стотици километри без нито едно поточе, освен тази река, която в течение на милиони години бе издълбала своето корито през каменната им гръд.

С всяка минута скалната стена насреща растеше, изправяше се към небето. Сетне, сякаш без преход, мрачните зъбери се разцепиха и сребристото тяло на унихода се озова между тях. От двете му страни стремително летяха неравни отвесни стени, покрити с мъх и остри треви, безбройни големи и малки пещери зееха високо горе и ниско, над самата вода. Пред погледа на Грем се мяркаха отделни картини — скали, водовъртежи — знак за скрити камъни, храсти, вкопчени в стените на клисурата, някакви сиви птици в гнездата си по скалните корнизи. Той нямаше време да обръща внимание на гледките. Беше се превърнал в автомат, ръцете му се сливаха с управлението, ставаха сякаш продължение на двигателите и монотонно, ритмично хвърляха унихода наляво или надясно, на метри, на сантиметри от опасните препятствия. Отпред се появи бялата бариера на широки прагове. Тук нямаше безопасен път. Грем насочи унихода към средата. Корпусът подскочи няколко пъти, нещо изскърца зловещо под дъното и препятствието остана назад.