Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Навлязоха в дългата островърха сянка на кораба. Ароматът на влажни треви се засили. Някакво спотаено животинче подскочи пред краката на Грем и с тихо шумолене побягна настрани.

Подемникът стоеше на мястото, където го бе оставил преди няколко години. Решетките на шахтата се издигаха покрай масивния черен стабилизатор, после още по-нагоре, към далечния люк. Следван от Дебора, Грем се приближи до кабината. Струваше му се невероятно, че техника, престояла толкова време, може все още да действува. За по-сигурно вдигна металното капаче върху външната стена на кабината и почти едновременно натисна бутоните „ХОД“ и „СТОП“. Кабината изскърца, подскочи на десетина сантиметра и спря. На земята под нея остана квадрат черна пръст, по който се извиваха бледи, сгърчени треви.

Можеше да се смята, че подемникът е в ред. Грем отвори вратата, влезе вътре и махна с ръка на Дебора. С лек скок пантерата се озова до него. Преди Грем да посегне, тя вече затваряше с нокти вратата.

Старите автомати успешно бяха издържали тежестта на годините. Едно натискане на копчето беше достатъчно — кабината запълзя покрай титаничния черен корпус, отначало лениво, сетне все по-бързо.

Степта под краката им се отдалечаваше. Тревите се сливаха в златистозелен килим, на километър от кораба се показа живачната ивица на реката. Възбудена от гледката, Дебора гледаше през стоманената мрежа и нетърпеливо удряше с опашка по металния под на кабината. Но Грем бе обърнал гръб на утринната степ. Той се взираше в тъмната броня, край която се движеше подемникът и усещаше как недоверието му изчезва. Вярно, този кораб отдавна заслужаваше мястото си в някой музей. Това беше кораб-крепост, кораб-убежище, реликва от времената, когато полетът към звездите винаги е бил равнозначен на смъртна опасност. Но сега тъкмо това беше нужно. Петдесетсантиметровата ситанова броня означаваше сигурност, най-голямата сигурност, която би могла да се желае срещу външни нападатели.

Кабината се разтърси и спря. В бронята срещу нея се очерта едва забележима пукнатина, която бавно се разширяваше. След няколко секунди тежката врата на люка беше открехната достатъчно, за да може да мине човек. Прекрачвайки напред, Грем обърна глава за последен поглед към степта. Утрото беше все така спокойно. Над изсъхващата трева се издигаше утринна омара. Но имаше и още нещо. Във въздуха плуваха светлинки.

„Късно — тържествуващо помисли той. — Късно ме догониха! Колкото и да са силни, не могат да се справят с кораба.“

Дебора се вмъкна след него и Грем натисна върху люка червения бутон за аварийно затваряне. Сякаш блъсната от взрив, масивната овална врата оглушително изтрещя и плътно се намести.

Грем направи няколко крачки по коридора, после спря и се огледа. Доколкото можеше да съди в слабата червеникава светлина, тук нищо не се бе променило от времето на последното му посещение. Все същата гъста, застояла тишина тегнеше между металните стени, все същата миризма на стара машина изпълваше въздуха и към нея се добавяше едва доловимият, изстинал горчив мирис на кой знае кога изгоряла изолация. Подовата настилка бе изгубила своята еластичност, трудно поддаваше под краката и на места я покриваше ситна паяжина от пукнатини.

Нещо изшумоля и Грем наведе глава. По пода деловито изтопурка многокрака сребриста машинка. Тя се завъртя около обувките на човека и сръчно събра тревичките, дребните бучнци пръст и още някакви невидими прашинки. За по-сигурно смукна два-три пъти с фуниевидната си муцунка и насочи вниманието си към Дебора. Пантерата гнусливо я отблъсна с лапа. Машинката не настоя и кротко се прибра в някакъв малък люк.

Припомняйки си плана на кораба, Грем тръгна напред, където аварийните лампи не можеха да се преборят с мрака в коридора. След малко двамата спряха пред отворената врата на централния асансьор. Щом стъпиха вътре, ярка светлина обля оранжевата кабина и любезен, подрезгавял от времето баритон запита:

— Кой етаж желаете, моля?

— Пилотската кабина — кратко подхвърли Грем. — Бързо.

Това навярно бе прието като команда за максимална скорост, защото от ускорението краката му се подгънаха. Само след секунди вратата се отвори към кръглата пилотска кабина, пронизана от шахтата на ансаисьора. Тук бяха на самия връх, затова кабината не беше особено широка — от шахтата до стената имаше не повече от четири метра.

Грем дръпна надолу ръчката на енергоснабдяването. Аварийните лампи примигаха и всичко блесна под жива, бяло-жълтеникава светлина. Сега, когато имаше какво да прави, Грем чувствуваше, че може да действува бързо и ефикасно. Само за миг спря, за да огледа кабината. Около шахтата на асансьора бяха разположени радиално пет кресла за вторите пилоти, наблюдателите и свързочника. Шестото, пилотското кресло, беше прикрепено върху кръгови релси пред пулта, опасващ цялата стена. Над пулта матово блестяха все още мъртвите очи на големите и малки екрани.