Любомир Николов - Червей под есенен вятър

— Какво има? — запита той.

— Нищо… — промърмори Дебора с притворени очи. — Вие, хората, отдавна сте го забравили… Загадката на нощта, духовете, които бродят из мрака. Наречи го както искаш, инстинкт, наследствена памет. Аз съм по-близо до природата с всичките й тайни… Навярно и твоите прародители са се вглеждали така в околната нощ и са се свивали по-близо до огъня, без да знаят защо. А ти, цивилизованият човек, спокойно си седиш и не чувствуваш страх…

— Не чувствувам — кимна Грем.

— И жалко… Човешкият род е спечелил много, когато е отхвърлил фантомите на нощта, безсмислените страхове, мистичната боязън. Но и много е изгубил… Инстинктите… О, дявол, как да ти го обясня? Ако можеха инстинктите да се слеят с разума, не да изчезнат, а покорно да се впрегнат в хомота на мисълта… тогава бихте били по-богати, по-силни…

Грем подхвърли още съчки в огъня и придърпа главата на пантерата върху коленете си.

— Интересно говориш… Понякога съжалявам, че не мога да изпитам твоите чувства. Какво усещаше преди малко?

— Трудно е да се предаде. Разумът, който сте ми дали, засенчва инстинкта… И не само това. Той се промъква подмолно, замества животинския инстинкт с нова форма на човешка мистика. Ако бях истинска пантера, никога не бих изпитала подобни чувства. Формата е старата — неясно осъзнаване на една далечна заплаха, разтворена в мрака. Далечна… и същевременно близка. Но разумът промъква своето подсъзнателно полуобяснение и ми се струва, че целият този свят е една завеса. Зад завесата се крие някаква огромна всемогъща сила и за нея ние сме само фигурки в една сложна, непонятна игра, обхващаща целия свят. Тя командува всяка наша постъпка, привидно ни дава свобода на волята, а всъщност тази свобода е само серия от добре пресметнати ходове. Не знам, може би така първобитните хора са започнали да обожествяват стихиите…

Ставаше хладно и двамата пропълзяха в колибата. Дебора се отпусна, положила лапа върху гърдите на Грем. Дишането й стана дълбоко и спокойно, само от време на време изскимтяваше насън и разтъркваше лапи, за да заспи след това още по-дълбоко.

По платнището затупкаха редки капки. Огънят сърдито съскаше, сякаш предчувствуваше съдбата, която му готвеше дъждът. Грем лежеше спокойно и главата му беше свежа. Не изпитваше никакво желание да заспи. Отново и отново в съзнанието му се въртяха думите на Дебора. Някаква огромна, всемогъща сила… Мислеше за това без тревога, успокоен от мирното пътуване. Дали пантерата не беше права? Дали не се бяха срещнали с нещо, хиляди пъти по-могъщо от човека? Досега никой не беше срещал в космоса дори следа от хипотетичните свръхцивилизации, но логиката подсказваше, че те трябва да съществуват. Неестествено беше да се смята, че от милиардите планети на галактиката именно Земята първа е създала разума и той е на най-високата степен на развитие. И ако свръхцивилизациите съществуваха, може би срещата с една от тях би била именно такава — загадъчна, непонятна проява на една сила, далеч по-могъща от всичко, което би могъл да си представи човешкият разум.

Без да усети, Грем навлизаше в неясната граница между бодърствуването и съня, където мислите придобиват призрачна плът и губят логическата връзка помежду си, за да се превърнат в сънища. В полусън той машинално галеше лапата на Дебора и флегматично, без изненада помисли, че възглавничките на тази лапа са странно нежни. А би трябвало да са загрубели от непрекъснатото триене в земята…

После заспа.

От дълбокия черен сън без сънища изплува в също такъв черен мрак. Зад стените на колибата виеше вятър, плющеше вода. Лапата на Дебора все така тежеше върху гърдите му и той неволно я докосна. Усети под пръстите си грапавата, загрубяла повърхност на възглавничките. Изненадан отдръпна ръка, прекара я по лицето си, за да свери усещанията, после отново опипа лапата. Не грешеше. Възглавничките бяха груби, както им се полага да бъдат, след като носят тежестта на една възрастна пантера. Значи беше сгрешил снощи, или пък… или пък трябваше да запише и тази подробност към списъка на загадъчните факти.

Навън тежко трополяха гръмотевици. Грем пропълзя към изхода на колибата, отметна платнището и подаде глава навън. Вятърът хвърли в лицето му шепи вода. Над равнината бушуваше буря. На няколко километра напред една разклонена светкавица проряза черното небе и заби острието си към земята. В светлината й Грем различи лъскавите мокри трупи на сала, застиналите вълни на реката. Сетне светкавицата изгасна, мракът нахлу от всички страни и вятърът отново застена край колибата. Закъснялата гръмотевица изпращя, загърмя. И почти веднага нова светкавица се заби в същото място далече напред. Мракът последва само за миг, преди третата светкавица да блесне подир първите две.