Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Използувайки свободна секунда, той хвърли поглед нагоре — един от тези фотографски погледи, които трябва да владее всеки космонавт. После продължи безумния слалом по клокочещите вълни, като все още виждаше черните ръбове на дефилето, върху които не се очертаваше нито един от преследвачите. Беше ги изпреварил. На всяка цена трябваше да поддържа тази скорост докато излезе на открито. После пътят до морето щеше да бъде лесен. Може би щеше да запази аванса…

Клисурата отпред правеше рязък завой. Грем извърши автоматично онова, което трябваше. Униходът вдигна облак от воден прах, заобиколи издадената скала и завоят остана назад, но отпред скалите неочаквано се разтвориха, блесна открито небе над бялата пяна на водопада, до който оставаха броени метри. Нямаше време за маневри, всяка маневра би била гибелна и Грем направи единственото, което можеше — остави унихода да се носи напред с пълна скорост. Само така имаше известен шанс… малък, много малък шанс…

Водопадът се мярна под дъното и отлетя назад. За секунда униходът отново се превърна в самолет, но сега нямаше криле, които да му дадат опора.

Падайки от двадесет метра височина струите на водопада кипяха като гигантски котел. По-нататък се разширяваше спокойно, прозрачно езеро. И точно в средата му се издигаше самотна, островърха скала.

В безкрайни части от секундата Грем се опита да отклони носа на унихода. Стори му се, че ще успее. Ала в този миг скалата ги блъсна отдясно, раздра металната обшивка и запрати машината към високите каменни стени. Звън, трясък, хрущене и пукот се смесиха в един чудовищен звук. Униходът се премяташе около оста си и напреко на нея, небето изчезна и от всички страни имаше само пяна. Подхвърлян като кукла, Грем стискаше ръчките вече не за да управлява — просто за да се удържи на мястото си. С глава и рамо се блъсна в прозрачния капак на кабината. Капакът отлетя настрани, вълните нахлуха вътре. Нямаше въздух и гърлото му се сви, задавено от водата.

Опомни се в езерото. Не знаеше как е излязъл от кабината. Обезобразеният, разпокъсан и смачкан корпус на унихода стърчеше от водата край скалите и над замлъкналите му двигатели се издигаше облак пара. Наблизо, присвила мокрите си уши, Дебора старателно държеше глава над водата и плуваше към отсрещния песъчлив бряг.

След малко двамата излязоха на сухо. Грем огледа скалите нагоре. Не бяха удобни за изкачване, но ги разцепваше стръмното корито на буен поток, който се вливаше в реката.

— Да вървим, Дебора — каза той. — Мокрият няма от какво да се бои.

Вмъкнаха се в тесния каменен коридор и започнаха изкачване нагоре по плъзгавите зеленясали камъни. Потокът ги блъскаше с изненадваща сила, мъчеше се да ги препъне, да ги повлече обратно към дефилето. Но те продължаваха напред и крачка, по крачка се отдалечаваха от мястото на катастрофата.

Най-сетне дългата борба срещу потока завърши с успех. Те се измъкнаха от коритото му и се озоваха на скалите над клисурата. Дебора изсумтя, просна се на камъните и започна да лиже мократа си козина.

— Няма време, Дебора — рязко каза Грем. — Сега трябва да бягаме оттук, преди да са ни настигнали.

Пантерата изръмжа недоволно, но все пак стана и очакващо насочи поглед към човека. Той завъртя глава, огледа се наоколо, но навсякъде беше все същото — сухо каменисто плато, ограниченото от едната страна от дефилето, а от другата се издигаха високи планински склонове без нито едно зелено петно. Само плиткият поток пресичаше платото с непобедимата упоритост на течащата вода и даваше живот на редки треви и ниски бодливи храсти.

Грем тръгна покрай потока. До планинския склон имаше не повече от два километра. А там скалите предлагаха безбройни убежища.

Наближаваше обяд. Слънцето бързо изсуши мокрите му дрехи. Под краката му хрущяха камъни и пясък. Движеха се само на няколко метра от коритото на потока, но влагата не стигаше дотук и почвата беше суха, безплодна. Нито полъх не идваше да разсее тежката, гореща задуха, надвиснала над платото. Безоблачното небе изглеждаше тъмносиньо и в зенита неподвижно висеше жаркото пламтящо слънце.

Дебора спря при потока и започна жадно да лочи. Грем също се наведе, за да изпие шепа вода и да лисне още няколко по дрехите си. Това малко го облекчи.

Наближиха склона. Скалите под него бяха едри грамади. Ветровете ги бяха изваяли в причудливи форми на фантастични животни. Пътят ставаше все по-труден, налагаше се непрекъснато да криволичат и да заобикалят скалите, по имаше и нещо добро — сега преследвачите трудно биха могли да ги забележат.