Любомир Николов - Червей под есенен вятър

Светът не можеше сам да се командува.

Някъде в мрака, някъде отвъд равнините и камънаците, отвъд небето, отвъд времето и пространството, Грем откри онази загиваща сила, която бе управлявала света през последните дни. Той не знаеше каква е тази сила, не можеше да я разбере, защото самото му приближаване до нея я убиваше. Оставаше му само неясното чувство, че това е някакъв механичен, всеобемащ разум, лишен от чувства и вълнения, но способен на безкрайни игри с вероятността, достатъчно всеобемащ, за да може да ръководи в този свят всичко — и падането на всяко отделно листо, и песента на насекомите, и безформените сенки на облаците, и ръменето на дъждовните капки, и смяната на деня и нощта…

Без непознатата сила светът се олюляваше, преди да се сгромоляса в първичния хаос. А тя се топеше като късче лед и вместо нея в нищото оставаше само едно кухо гнездо, презно вместилище за разума на този свят.

Без да мисли какво прави, Грем вля своето съзнание в тази празнота.

И видя своя свят.

Видя изпечения от слънцето връх, на който стоеше собственото му тяло, обградено от роботите, а в краката му слабо се размърдваше проснатата Дебора. За миг го обхвана остра и едновременно — мека жалост, но той нямаше време за чувства. Видя скалистото плато, видя всяка отделна тревичка на степта и проснатото огромно черно тяло на звездолета, покрито с безбройни разкъсани рани от щипките на роботите. Видя всичко, чак до хоризонта. Това сякаш беше новото му тяло — един огромен кръг от света с радиус тридесет километра.

„Само тридесет километра?“ — запита недоволното съзнание.

Защо не… Можеше и още. Той можеше всичко. Той беше всичко! Но преди да разширява обсега си, имаше да свърши нещо по-важно.

Той беше мълния… много мълнии, родени от безоблачното синьо небе, и с ослепителни кинжални удари разбиваше зелените роботи, струпани неподвижно около върха. После унищожи и другите, които бяха останали край разрушения звездолет. Светлинките разтревожено се въртяха из въздуха. Грем не знаеше какво да прави с тях, затова просто ги превърна в облачета прозрачна пара и бавно ги разсея по вятъра.

Противникът беше унищожен…

Какво щеше да прави сега? Да влезе отново в старото си тяло, да се върне към къщата и да напусне планетата? Не, още беше рано за това. С една част от новото си всеобхватно съзнание той се върна към своето тяло и го накара да седне удобно на един плосък камък. После отново огледа всичко, чак до хоризонта.

И отвъд хоризонта.

Това беше толкова лесно. Също като да раздвижиш плещи, изморени от дълго седене в тясното пилотско кресло. Той беше степ и река, плато и върхове — един кръг от планетата — и разпъваше своите граници, заставяше ги да препускат навън, все по-навън. Тридесет и пет километра… четиридесет… Вече бе прехвърлил планините и откриваше края на дефилето, новата равнина, в която излизаше и се разливаше пълноводната река. В двете други посоки обхващаше нови и нови изсъхнали от жега върхове, а отсреща се стремеше към другите, зелените планини, които бе прехвърлил вчера, за да тръгне със сал по реката… Четиридесет и пет километра… петдесет…

Дали наистина започваше да отслабва, или само така му се струваше? Чуждият глас едва доловимо даде признак на съществуването си, като досадно камъче в новия, удобен калъф на съзнанието му. Не бива… това е катастрофа… върни се…

— Кой си ти? — извика Грем.

Гласът му отекна като гръмотевица над безлюдните планини и полета. Чуждият не отговори. Може би нямаше сили, или пък просто се боеше. И Грем, опиянен от своето могъщество, продължаваше да се разширява във всички посоки. Не вярваше на предупрежденията. Чуждият вече бе проявил коварството си.

Силите му секнаха изведнъж. Той спря, ограничен в кръг с радиус шестдесет километра. С някакъв невъобразим, неописуем поглед виждаше всичко в тази огромна зона. Всяка подробност. И именно подробностите го притискаха под колосалната си тежест — всяка тревичка, всяка прашинка, всеки камък, всеки слънчев блясък по безбройните вълнички на реката, всяко насекомо и животинче в тревата, птиците, облаците, игрите на вятъра в степта… Олюлявайки се под тази тежест, той погледна навън.

Навън нямаше нищо!

И Грем внезапно осъзна, че истината е по-страшна, отколкото бе предполагал, че първо чуждият разум, а сега самият той е създавал този свят и извън един подвижен кръг няма нищо, че самият той е…

Какво?

Не отговори. Но нищото наоколо го хипнотизираше, разкъсваше силите му и той не удържа товара на света, препъна се и светът рухна заедно с него в мрака и започна да се разпада, лишен от опора и управление.