На броени стъпки под мен поправената решетка работеше с пълна мощност, като бълваше мегаватове топлина, опитвайки се да изравни температурната разлика между падината Тринко и Слънчевото езеро на повърхността. Не ще и дума, че това нямаше да й е по силите, но опитът й да го постигне пораждаше електричество, а неговият страничен ефект, гейзер от топла вода, ме изтикваше обратно.
Когато най-сетне достигнах решетката, се оказа много трудно да задържа „рака“ в неподвижна позиция, тъй като образувалото се топло течение го избутваше нагоре. Топлината проникна в кабината и започнах да се потя. Потенето на дъното на морето бе за мен ново изживяване. Също и миражите, предизвикани от издигащите се потоци топла вода. Лъчите на фаровете ми затанцуваха и затрепериха върху скалата, която бях започнал да изследвам.
Можете да си представите как съм се чувствувал, с включени фарове в мрака на дълбочина от петстотин клафтера, движещ се бавно по ската на каньона, който на това място бе наклонен като покрив на къща. Липсващият елемент, стига да бе все още там, не можеше да е паднал някъде много далеч. Или щях да го намеря за десет минути, или въобще нямаше да го намеря.
След около час търсене открих няколко счупени осветителни крушки (любопитно е колко много крушки биват изхвърляни от корабите, морското дъно е буквално осеяно с тях), празна бирена бутилка (същият коментар) и чисто нов ботуш. Това бе последното нещо, на което обърнах внимание, защото в този момент установих, че вече не съм сам.
Никога не изключвам сканиращия сонар и дори когато не се движа, винаги през минута поглеждам екрана му, за да си изясня обстановката. Един голям обект — поне не по-малък от „рака“ — ме доближаваше откъм север. Когато го видях, бе на около петстотин стъпки от мен, като продължаваше бавно да се приближава. Изключих светлините, спрях и двигателите, дотогава работещи на малка мощност с цел да ме стабилизират в бълбукащата вода, и оставих течението да ме понесе.
Макар че се изкушавах да се обадя на Шапиро и да му съобщя, че си имам компания, реших да получа малко повече информация преди това. Само три държави в света разполагаха с дълбочинни съдове, способни да действуват на това равнище, и аз имах превъзходни отношения с всички тях. Не си струваше да върша прибързани неща и да се замесвам в нежелани конфликти от политическо естество.
Въпреки че без сонара се чувствувах като сляп, не исках да издавам присъствието си, така че го изключих, макар и с неохота, като останах да разчитам само на очите си. Който и да бе решил да прави нещо на тази дълбочина, щеше да му се наложи да използва осветление и така щях да го забележа много преди самият аз да бъда забелязан. Присвит в горещата и безмълвна малка кабинка, започнах да чакам с напрегнат поглед. Бях нащрек, но не и разтревожен.
Първо съзрях бледо сияние, излъчвано от неопределено разстояние, То стана по-ярко и по-голямо, но така и не придоби форма, която да мога да разпозная. Сиянието се превърна в безброй светещи точки, сякаш към мен се придвижваше съзвездие. Може би така изглеждат звездите на галактиката, видяни от свят, разположен в самото сърце на Млечния път.
Не е вярно, че хората се плашат от неизвестното. Могат да се уплашат само от известното, от това, което вече им е познато. Нямах представа какво точно се доближава до мен, но знаех много добре, че нито едно морско същество не може да ме докосне, след като се бях укрил зад дебела шест инча 5 5 1 инч = 2,54 см.
качествена швейцарска броня.
Нещото бе вече почти над главата ми, греещо със собствена светлина, когато изведнъж се раздели на два отделни облака. Постепенно те се наместиха във фокус. Не във фокуса на моето зрение, а в този на разбирането ми. Защото разбрах, че от бездната към мен се бяха насочили едновременно и красотата и ужасът.
Изпитах първо ужас, тъй като видях, че наближаващите ме животни са калмари и се сетих за всички разкази на Джо. Отдъхнах си, след като установих, че дължината им не надвишава двадесет стъпки, т.е. бяха само малко по-големи от „рака“, но затова пък безкрайно по-леки. Не им бе по силите да ми навредят. Освен това, човек нямаше как да изпита страх от толкова красиви създания.
Може би изглежда смешно, но е самата истина. По време на пътешествията си съм виждал повечето животни, обитаващи този свят. Но нито едно от тях не можеше да се сравни със искрящите призраци, плуващи пред очите ми. Цветните светлини, пулсиращи и танцуващи по телата им, приличаха на непрестанно променящи се скъпоценни камъни. Създанията бяха украсени с ивици яркосин цвят, подобен на светлината от живачна лампа, който мигновено се превръщаше в неоново червен. Пипалата им наподобяваха нанизи от светещи мъниста, движещи се из водата, или пък осветителните тела покрай автострада, когато нощем я наблюдаваш от въздуха. Едва забележими на фона на това сияние, се различаваха огромните им очи, изпълнени като че ли с човешки разум и обградени с диадеми от блестящи бисери.
Читать дальше