Артър Кларк: Светещите

Призори кацнахме в Тринкомали. Огромният пристанищен комплекс, чиято география така и не успях да науча докрай, представляваше плетеница от кейове, острови, канали и пристани, способни да поберат всички флотове на земята. Видях и голямата контролна кула, с малко претенциозна архитектура, разположена непосредствено до Индийския океан. Сградата бе чисто пропагандно начинание. Разбира се, ако бях руснак, щях да кажа, че е предназначена за „връзки с обществеността“.

Всъщност, нямаше причини да укорявам клиентите си за каквото и да било. Те наистина имаха повод да се гордеят с делото си — ставаше дума за предприемането на най-сериозния опит за използване на термалната енергия на морето. Наистина, не бе първият. Още през тридесетте години френският учен Жорж Клод неуспешно се бе опитал да постигне същото, а в Абиджан, на западния бряг на Африка, през петдесетте години бе осъществено друго подобно начинание.

Всички тези проекти бяха основани върху един и същ изненадващ факт. Дори и в тропическите морета температурата на водата на миля дълбочина се доближава до нулевата. Когато разполагаш с милиарди тонове вода, тази температурна разлика крие в себе си огромно количество енергия, чието оползотворяване представлява предизвикателство към инженерите на страните, изпитващи енергиен глад.

Клод и неговите приемници бяха направили опит да впрегнат тази енергия с помощта на парни двигатели с ниско налягане. Руснаците бяха приложили един много по-прост и по-директен метод. От сто години е известно, че ако при някои материали единият край е затоплен, а другият — охладен, през тях протича електричество. Още през четиридесетте години руските учени се бяха опитали да употребяват този „термоелектрически ефект“ за практически цели. Първите им устройства не бяха дотам удачни, макар и да успяха да захранят хиляди радиопарати чрез нагрети газови лампи. През 1974 година обаче, направиха голям, все още засекретен пробив. Макар и именно аз да монтирах енергийните елементи, разположени в хладния край на системата, така и не разбрах какво представляват, тъй като бяха напълно скрити от антикорозионната боя. Знам само, че образуваха голяма решетка, наподобяваща множество старовремски парни радиатори, закрепени един за друг.

Повечето от членовете на малката тълпа посрещачи на летището в Тринкомали познавах лично. И приятелите ми, и враговете ми очевидно се зарадваха на моето пристигане. Особено инженер Лев Шапиро.

— Е, Лев, кажи сега какъв е проблемът — рекох, след като комбито потегли.

— Искрено казано, не знам — отвърна ми той. — Твоя работа е да го установиш и отстраниш.

— Добре де, но какво все пак се е случило?

— Всичко функционираше нормално до момента, когато решихме да изпробваме устройството на максимална мощност — каза той. — Отклонението бе на пет процента от очакваното чак до 01.34 часа във вторник — лицето на Лев се изкриви. — След това показателите за волтажа започнаха силно да пулсират, вследствие на което изключихме захранването и започнахме да следим датчиците. Решихме, че някой тъп капитан е закачил кабелите — знаеш колко много сме се пазели от това. Включихме фенерите и излязохме в морето. Нямаше никакви кораби. Пък и кой би пуснал котва непосредствено извън залива в толкова спокойна и ясна нощ?

Остана ни само да следим показанията на датчиците и да продължим пробите. Ще ти покажа всички графики, когато отидем в кабинета ми. След четири минути се разбра, че целостта на веригата е нарушена. Установихме и точното място. Разбира се, бе в най-дълбоката част на устройството. Не можа да се повреди тоя край, ами оня! — възкликна Лев мрачно.

В момента минавахме покрай Слънчевото езеро, което в една конвенционална отоплителна система можеше да се оприличи на бойлер. Руснаците бяха заимствували тази идея от израелците. Бе обикновено плитко езеро, изпълнено със солен разтвор и с черно дъно. Представлява много ефикасен капан за топлина, тъй като слънчевите лъчи нагорещяват течността до температура от близо двеста градуса по Фаренхайт 2 2 200°F = 94°С. . В него бяха потопени „горещите“ елементи на термоелектрическата система. Дебели кабели ги свързваха с „моите“ елементи, разположени непосредствено до подстъпа към залива Тринко, на дълбочина от три хиляди стъпки, където температурата бе със сто и петдесет градуса по-ниска.

— Нали провери дали е имало земетресения? — попитах аз без особена надежда.