Артър Кларк: Светещите

Стори ми се, че ще са необходими три дни.

— Ако всичко върви добре, би трябвало да отнеме не повече от седмица — отговорих.

Шапиро изстена.

— Не можеш ли да свършиш работата по-бързо?

— Не ми се ще да изкушавам съдбата с необмислени обещания. Но и при това положение работата ще е свършена две седмици преди пусковата дата.

Наложи му се да се задоволи с този отговор, макар и да продължи да ми мърмори през целия обратен път. Когато пристигнахме на кея, той започна да мисли и за нещо друго.

— Добро утро, Джо — казах на човека, който търпеливо ни очакваше на пристана. — Стори ми се, че те разпознах още когато излизах в морето. Какво те води тук?

— И аз щях да ти задам същия въпрос.

— Питай началника ми. Запознай се със старши инженер Шапиро. Това е Джо Уоткинс. Води научната рубрика на списание „Тайм“.

Отговорът на Лев не бе съвсем сърдечен. По начало обичаше да разговаря с журналисти, които се явяват на обекта веднъж седмично. Сега обаче, тъй като наближаваше пусковият срок, щяха да се появят откъде ли не. Включително, разбира се, и от Русия. В настоящия момент един кореспондент на ТАСС щеше да бъде толкова нежелан, колкото и кореспондентът на „Тайм“.

Забавно бе да се наблюдава как Карпухин взе нещата в свои ръце. От този момент Сергей Марков бе постоянно прикрепен към Джо в качеството си на водач, философ и събутилник. Той бе възпитан млад човек, от тези, които поддържат връзки с обществеността. Независимо от всички усилия на Джо, двамата станаха неразделни. В ранния следобед, уморен от поредното продължително съвещание в кабинета на Шапиро, ги видях да обядват заедно в правителствената почивна станция.

— Какво става тук, Клаус? — попита ме с театрален глас Джо. — Надуших, че нещо не е наред, обаче никой не ти казва нищо.

Започнах да си играя с лютото къри, като се опитвах да отделя безопасните за ядене късчета от другите, които можеха да ми запалят стомаха.

— Не е редно да очакваш от мен да ти издам тайните на клиента си — отговорих.

— По време на огледа на Гибралтарския язовир ти беше доста разговорлив — напомни ми Джо.

— Вярно е — съгласих се. — И съм ти много благодарен за репортажа. Този път обаче става дума за търговски тайни. Всъщност, правя последна настройка на системата с цел да се повиши нейната ефективност.

Разбира се, това бе самата истина. Действително се надявах да увелича енергоподаването на системата, в момента нулево.

— Хъм! — изсумтя саркастично Джо. — Много ти благодаря.

— Както и да е — реших да дам друга насока на разговора аз, — ти пък ми кажи каква е твоята последна велика теория.

Джо е висококвалифициран популяризатор на науката, обаче изпитва странна наклонност към необяснимите и невероятни неща. Може би това е средство за бягство от действителността. Известно ми е, че пише и научнофантастични произведения, макар и усърдно да пази това в тайна от работодателите си. Има слабост към призраците, извънземните и летящите чинии, но истинската му страст са изгубените континенти.

— Имам някои и други идеи — призна. — Дойдоха ми на ум, когато се заех с тази история.

— Разкажи ми ги — рекох му, без да откъсвам поглед от кърито.

— Преди няколко дни попаднах на една много стара карта на Цейлон. От Птолемей, ако искаш да знаеш. Напомни ми друга древна карта от колекцията ми. И върху нея бе нанесена централна планина, а и разположението на реките също съвпадаше. Това обаче е карта на Атлантида.

— Само това не ми говори! — изстенах. — При последната ни среща ти ме убеждаваше, че Атлантида се намира в западното Средиземноморие.

Джо се ухили.

— Всеки може да сгреши, нали? Както и да е, разполагам с друго, много по-убедително доказателство. Знаеш ли кое е старото название на Цейлон? И на съвременен сингалски език се произнася по същия начин.

Измина секунда, преди да възкликна.

— За Бога! Ланка, разбира се! Ланка, като Атлантида — названията едва се откъснаха от езика ми.

— Точно така — потвърди Джо. — Две съвпадения, които обаче, колкото и да са многозначителни, не са достатъчни за изграждането на цялостна теория. Засега обаче не разполагам с нищо повече от тях.

— Много лошо — рекох, искрено разочарован. — А каква е другата ти идея?

— Като я чуеш, направо ще подскочиш — отвърна весело Джо. Започна да бърника в очуканото куфарче, с което никога не се разделяше и след малко извади оттам няколко листа.

— Това, което ще ти прочета, се е случило преди век, само на сто и осемдесет мили оттук. Както ще забележиш, по-добър източник на информация трудно би могло да се намери.