Артър Кларк: Светещите

Подаде ми фотокопие — страница от лондонския вестник „Таймс“ от 4 юли 1874 година. Започнах да го чета без особено въодушевление, тъй като Джо и друг път ми беше показвал изрезки от стари вестници. Безразличието ми обаче не продължи дълго.

Ще разкажа историята в резюме. Ако са ви необходими повече подробности, свържете се с местната си библиотека и там за секунди ще ви дадат фотокопие от искания текст. В изрезката се описваше как сто и петдесет тонната шхуна „Пърл“ напуснала Цейлон в началото на май 1874 година и в района на Бенгалския залив попаднала на безветрие. На 10 май, непосредствено преди настъпването на нощта, на половин миля от шхуната на повърхността изплавал гигантски калмар. Тогава капитанът направил нещо глупаво — открил стрелба по него с карабината си. В отговор калмарът се насочил към „Пърл“, увил пипала около мачтите й и я обърнал. Корабът потънал за броени секунди, при което загинали двама членове на екипажа. Останалите се спасили единствено благодарение на щастлива случайност — по това време в близост до тях преминавал парният кораб „Стратховен“, свидетел на нещастието.

— Е? — рече Джо, след като прочетох изрезката два пъти. — Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че не вярвам в морски чудовища.

— Лондонският „Таймс“ няма склонност към сензационна журналистика — отбеляза Джо. — Гигантски калмари действително съществуват, макар и най-големите познати ни от тях да са отпуснати животни, които не тежат повече от тон, дори и когато пипалата им са дълги четиридесет стъпки.

— И какво от това? Животно с такива размери не е в състояние да потопи сто и петдесеттонна шхуна.

— Вярно е. Има много свидетелства, че така нареченият гигантски калмар е просто един по-голям калмар. Нищо чудно обаче в морето да има животни с десет пипала, които да са наистина великани. Та само година след инцидента с „Пърл“, до бреговете на Бразилия, е имало очевидци на това, как спермацетов кит се е борил с гигантски пипала, които в крайна сметка го завлекли под повърхността. Този случай е описан в „Илюстрейтъд Лондон Нюз“, броя от 20 ноември 1875 година. И, разбира се, не трябва да забравяме онази глава от „Моби Дик“…

— Коя глава?

— Онази, дето е озаглавена „Калмар“. Всички знаем, че Мелвил е бил много добросъвестен наблюдател. Тук обаче надминава самия себе си. Описва спокоен ден, през който една голяма маса се издига от морето, „подобно на лавина, току-що свлекла се от хълмовете“. Това се е случило тук, в Индийския океан, може би на хиляда мили на юг от мястото на инцидента с „Пърл“. Обърни внимание на факта, че и в двата случая метеорологичните условия са били идентични.

— „И това, което екипажът на «Пекъд» видя върху водата (знам този пасаж наизуст, чел съм го много пъти), бе огромна месеста маса, дълга и широка цели фърлонзи, с блестящ белезникав цвят и безброй дълги пипала, излизащи от средата й, които непрестанно се виеха, подобно на анаконди в гнездото си“.

— Само за миг — вметна Сергей, който през цялото време следеше внимателно разговора. — Какво представлява един фърлонг?

Джо сякаш изпита леко смущение.

— Осминка от миля, някъде към шестстотин и шестдесет стъпки 3 3 Т.е. ≈ 200 м. . — Джо побърза да предотврати смеха ни с вдигане на ръка. — Всъщност, Мелвил едва ли се е изразил буквално. Бил е обаче човек, който всеки ден е виждал спермацетови китове и очевидно е изпитал потребност да използува непривична мярка за дължина, за да опише нещо наистина много по-голямо от тях. Затова и автоматично е използувал фърлонги, а не клафтери 4 4 1 клафтер ≈ 6 фута = 1,8 м. . Поне така мисля.

Отместих чинията с неизползваемите части от кърито.

— Ако си решил, че си ме наплашил в такава степен, че да не мога да си върша работата, много грешиш — казах му. — Обещавам ти обаче едно: когато видя гигантски калмар, ще отрежа едно от пипалата му и ще ти го донеса като сувенир.

Двадесет и четири часа по-късно вече се намирах в „рака“ и се спусках бавно към повредената решетка. Вече не бе възможно операцията да се запази в тайна, и Джо, устроил се наблизо в един катер, я наблюдаваше с любопитство. Но това бе проблем на руснаците, не мой. Бях подхвърлил на Шапиро, че Джо би могъл да бъде посветен в случая, обаче Карпухин, с подозрителния си славянски ум, веднага наложи възбрана върху това. Струваше ми се, че мога да прочета мислите му: защо му трябва на един американски репортер да се появява точно сега? Съвсем явно пренебрегваше очевидния отговор — защото Тринкомали вече бе в центъра на новините.