Артър Кларк - Фонтаните на рая

Морган чу (или така му се стори) как зад него колегата му внезапно пое дълбоко дъх. В продължение на години всички от отдела се шегуваха с факта, че заместник-началникът им изпитваше такова отвращение от височините, че даже не стъпваше на строежите, които бе проектирал. В страха му нямаше истинска акрофобия и той успяваше да го преодолее, когато бе абсолютно наложително. В края на краищата бе придружил Морган по „Моста“ от Африка до Европа. Но това бе единствения път, когато бе се появил пиян публично, а после никой не го бе виждал в продължение на цяло денонощие.

Участието на Кингзли бе изключено, дори ако събереше смелост да тръгне. Идваха времена, когато само технически способности и гол кураж не бяха достатъчни. Никой смъртен не можеше да се пребори със страхове, които бяха имплантирани у него от рождение или по време на най-ранно детство.

За щастие на Морган не му се наложи да обяснява всичко това на офицера по безопасността. Намери се по-проста и значима причина защо приятелят му не трябваше да отиде. Само няколко пъти през живота си Морган бе се радвал на ниския си ръст. Сега бе дошъл точно такъв момент.

— По-лек съм от Кингзли с петнадесет килограма — започна да убеждава Барток. — В операция като тази, когато всеки грам е от значение, такъв аргумент урежда спора. Да не губим повече ценно време!

Усети леко угризение на съвестта, тъй като съзнаваше, че не постъпи честно. Барток само си гледаше добросъвестно задълженията, при това — доста ефективно, освен това разполагаха с още един час преди окончателното приготвяне на капсулата. Така че никой не губеше безценни минути.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха изпитателно така сякаш помежду им не съществуваше дистанция от двадесет и пет хиляди километра. Ако трябваше действително да премерят пълномощията си, не бе ясно на чия страна щяха да се наклонят везните. Барток отговаряше изцяло за спасителните операции и теоретически можеше да командува Главния инженер и Мениджъра на проекта. Но вероятно щеше да срещне трудности да наложи своя авторитет. Морган и паякът бяха далече под него, на Шри Канда, а притежанието на такава собственост бе описана в девет параграфа на Правилника.

Барток сви рамене и Морган се отпусна.

— Печелиш точка. Не се чувствувам щастлив, но ще се съглася с теб. На добър час!

— Благодаря! — отговори тихо инженерът, чак след като образът избледня от екрана. Обърна се към мълчаливия Кингзли и промълви: — Да вървим!

След като напуснаха залата за управление и се отправиха отново към върха, Морган автоматично попипа малката висулка, скрита под ризата му. КОРА не го бе безпокоила от месеци и дори най-близкият му приятел не подозираше за съществуванието й. Дали не залагаше като на комар своя живот и тоя на другите хора, само за да задоволи себичната си гордост? Ако офицерът по безопасността знаеше…

Бе прекалено късно. Каквито и да бяха мотивите му, вече бе се врекъл.

„Как се е променила планината, откакто я видях за първи път! — помисли Морган. — Върхът е съвсем «подстриган». Останало е съвсем равно плато. Центърът е захлупен с «капак от тиган», който затваря тунела, по който в скоро време ще потегли трафика към далечните светове. Странно е да си представя, че най-големият космодрум в Слънчевата система ще се намира дълбоко в сърцето на планината…“

Кой би могъл да си помисли, че тук някога извисяваше стени древен манастир, събрал във фокус въжделенията и страховете на билиони хора през последните три хиляди години? Единственият останал знак бе многозначителното наследство на Маханайаке Тхеро, сега опаковано в дървени сандъци, готови да бъдат преместени. Но досега нито властите на Якагала, нито директорът на музея в Ранапура бяха се отнесли с ентусиазъм към предвещаващата лоши поличби камбана на цар Калидаса. Последният й звън бе по времето, когато се бе случил онзи кратък, но последван от бурни събития ураган — истински „вятър на промяната“ в буквалния смисъл на думата.

Сега въздухът бе застинал почти неподвижно. Морган и помощният персонал излязоха, без да бързат към чакащата ги капсула, блеснала под светлините на фенерчетата на проверяващите. Някой бе написал с шаблонни букви „Паяк Марк Втори“ върху долната част на корпуса. Отдолу нечетливо бе надраскано: „Доставяме всички стоки“. „Надявам се да е така!“ — рече си Морган.

Всеки път, щом се изкачеше тук, откриваше, че дишането му ставаше все по-трудно. Ето защо сега най-напред хвърли поглед към контейнера с кислород, който щеше да се излее в изгладнелите му бели дробове. За негова изненада и облекчение КОРА никога не бе изказвала дори предварително предупреждение при честите му посещения на върха. Режимът, преписан от доктор Сен, изглеждаше, че му понасяше добре.