Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Интересувам се само от любопитство — накъде заминават монасите? — попита шейхът. — Бих им предложил своето гостоприемство тук. Нашата култура винаги е проявявала търпимост към чуждите религии.

— Не зная, а посланик Раджасингхе — също. Попитах го, но той каза, че те нямат проблеми. Орден, който е живял пестеливо в продължение на три хиляди години, не е съвсем без средства.

— Х-м-м. Може би бихме могли да използуваме част от тяхното богатство. Този твой малък проект набъбва финансово всеки път, когато ми идваш на посещение!

— Не е съвсем така, господин президент! Последната оценка включваше чисто счетоводни цифри, отнасящи се до строеж в условията на далечния Космос. Но сега „Народни Марс“ се съгласи да започне да дава пари. Ще уловят астероид, съставен от въглищен прах и ще го съпроводят до земната орбита. Натрупали са значителен опит в такъв сорт операции и така ще решат един от главните ни проблеми.

— Ами откъде ще вземат материал за тяхната собствена кула?

— На Деймос има неограничени количества въглерод — точно на нужното им място. От „Народни“ вече са започнали търсене на най-подходящите минни площадки, въпреки че на практика действителният добив ще се извърши не на тяхната луна.

— Смея да попитам: защо?

— Причината е естественото центростремително ускорение. Дори на Деймос то е няколко сантиметра за секунда на квадрат. Хипернишката може да се произвежда изключително само при пълна липса на гравитация. В противен случай не може да се гарантира идеалната кристална структура, подредена на много голяма дължина!

— Благодаря ти, Ван. Безопасно ли е да запитам поради какви причини си променил първоначалния основен дизайн? Повече ми харесваше макета с четири тръбопровода: два, водещи нагоре, и два — надолу. Праволинейната метросистема бе разбираема за мен… дори ако трябваше да си я представя издигната на деветдесет градуса.

Не за пръв път, а несъмнено — не и за последен, Морган се удиви на свежата памет на старика и на начина, по който се мъчеше да схване техническите подробности. Човек никога не можеше да счете за даденост отношенията си с него. Въпреки че понякога въпросите му се подбуждаха от чисто любопитство — често до степен на палавата любознателност на човек с непоклатимо достойнство — той никога не подценяваше дори най-незначителното.

— Опасявам се, че първоначалните ни идеи бяха твърде „земни“. Приличахме на изобретателя на първата лека кола, чийто дизайн неизбежно наподобявал теглена от коне карета…

Сега нашият проект представлява куха кула с квадратно сечение с по една пътека-релса от всяка страна. Представете си ги като четири вертикални железопътни линии. Ширината на кулата е четиридесет метра на орбиталното ниво, но надолу конструкцията изтънява и страната на квадрата достига двадесет метра на площадката, разположена на Земята.

— Също като сталаг… сталак…

— „Сталактит“! Да, и на мен ми се наложи да направя справка! От инженерна гледна точка добра аналогия би се получила с Айфеловата кула… само че обърната „с главата надолу“ и „разтегната“ сто хиляди пъти!

— Толкоз много ли!

— Горе-долу!

— Е, смятам, не е противозаконно една кула да „виси“, вместо да се „извисява“!

— Но ние имаме и кула, която води нагоре също така. Спомнете си… от синхронната орбита към масивната котва, която държи опъната цялата структура.

— Ами „Междинната станция“?

— Няма промяна. Остава на същото място — на височина двадесет и пет хиляди километра.

— Добре. Зная, че никога няма да стигна дотам, но обичам да си мечтая за нея… — Промърмори нещо на арабски. — Разправят още една легенда, ще знаеш… за ковчега на Мохамед, провесен между небето и Земята — също като „Междинната станция“!

— При откриването на трафика, там ще вдигнем банкет във ваша чест, господин президент!

— Дори ако спазите вашето разписание — признавам, че просрочихте само с година при строежа на „Моста“ — ще бъда на деветдесет и осем! Не, съмнявам се, че ще доживея!

„Но аз ще бъда жив да видя! — каза си Ваневар Морган. — Защото сега знам, че и боговете са на моя страна — които и да са те!“

— Не твърдеше ли, че „никога нямало да се отлепи от Земята“? — запита умолително Уорън Кингзли.

— Бях се изкусил! — Морган разглеждаше макета в пълен мащаб и захихика. — Наистина прилича на изправен нагоре железопътен вагон!