Артър Кларк - Фонтаните на рая

Чу страхотен трясък. Не че щеше да помни звука с десетилетия, но едва ли щеше да го забрави през живота си. Повелителният повик, надмогващ рева на урагана, накара Морган да се пренесе мислено на точно противоположния край на Земята.

Вече не стоеше на ветровития планински склон. Намираше се под купола на Хаджия София и гледаше нагоре с благоговение и възхищение на работата на майстори, починали преди шестнадесет столетия. А в ушите му звучаха трелите на голямата камбана, която веднъж бе събрала вярващите на молитва.

Споменът за Истанбул избледня. Озова се пак на върха на планината още по-учуден и объркан.

Какво му бе споменал онзи монах? Че нежеланият подарък на Калидаса, камбаната, бе мълчала в продължение на векове и бе позволено да се чуе гласа й само при нещастие? Тук не се бе случило такова, но може би бе настъпило в манастира?

За миг една предполагаема възможност го смути. Може би сондата бе паднала на територията на храма. Не, това бе невъзможно! Не бе улучила върха с разлика, измерваща се в километри. Във всеки случай представляваше прекалено малък обект, за да причини сериозни щети, тъй като полупадаше, полупланираше в небето.

Вгледа се към манастира, откъдето гласът на огромната камбана продължаваше да предизвиква бурния вихър. Оранжевите раса бяха изчезнали от парапетите и не се виждаше нито един монах.

Нещо докосна нежно бузата на Морган и той механично го пропъди с ръка. Не успя и да размисли, когато скръбно пърхане изпълни въздуха и удари като с чук мозъка му. Накани се да тръгне към светата обител и да попита учтиво Маханайаке Тхеро какво бе се случило…

Почувствува още веднъж ефирен, копринен допир по лицето и този път с крайчеца на окото зърна нещо жълто. Реакциите му винаги бяха били бързи. Пресегна се и хвана.

Разтвори длан. Насекомото лежеше смачкано и изживяваше последните мигновения от ефимерния си живот. Морган наблюдаваше. Добре позната му Вселена сякаш затрепера около него и го погълна. Свръхестественото му поражение се превърна в още по-необяснима победа! Въпреки това не почувствува триумф, а само — объркване и удивление.

Защото чак сега си спомни легендата за златистите пеперуди. Подети от урагана, стотици и хиляди бяха пометени и захвърлени нагоре по склона на планината, за да умрат на самия връх. „Легионите на Калидаса“ най-сетне бяха покорили заветната цел… и бяха си отмъстили!

— Какво се случи? — попита шейх Абдулах.

„На този въпрос никога не ще мога да намеря отговора!“ — каза си Морган, но възкликна:

— Планината е наша, господин президент! Монасите започнаха да напускат! Не е за вярване! Как би могла легенда отпреди две хиляди години… — Поклати глава все още замаян и изумен.

— Ако достатъчно много хора вярват в едно предание, то се сбъдва!

— Предполагам! Но има и друго. Цялата верига от събития изглежда невероятна!

— Рисковано е да се употребява тази дума! Нека ти разкажа една малка историйка. Скъп приятел, голям учен, сега покойник, имаше навика да ме дразни, като казваше, че „щом политиката е изкуство на вероятностите, то тя е привлекателна само за второстепенните умове!“ Според него първостепенните се интересували само от невъзможното. Знаеш ли какво му отговорих?

— Не? — смутолеви учтиво и предразполагащо Морган.

— „Щастие е, че има толкова много от нас… тъй като все някой трябва да управлява света…“ Както и да е, ако се е случило невероятното, то ти трябва да го приемеш с благодарност.

„Приемам го… — помисли Морган — неохотно! Странно е устроена Вселената! Няколко мъртви пеперудки могат да балансират един билион тона товар!“

А и ролята на преподобния Паракарма стана ирония на съдбата. Сигурно сега се чувствуваше като пионка в ръцете на зъл бог. Висшият администратор от „Службата по мусоните“ се разкая горчиво. Главният конструктор бе приел извиненията му с необичайно снизхождение. Досещаше се, че подчиненият му, брилянтният доктор Чоам Голдберг бе революционизирал микрометеорологията. Никой нямаше понятие от заниманията му, но стана известно, че той бе получил един вид нервен припадък, докато провеждал експериментите си. „Никога няма да се повтори…“ Морган бе изразил своите най-искрени надежди за скорошното му оздравяване, въпреки че бе запазил в достатъчна степен бюрократичния си инстинкт, за да намекне, че очакваше да получи допълнителни разяснения в бъдеще по установения ред. Служителят си отиде след безбройни благодарности, несъмнено потресен от смайващото великодушие на Морган.