Артър Кларк - Фонтаните на рая

Ваневар Морган не спа добре, а това бе необичайно. Винаги бе се гордял със своето самочувствие и контрол върху своите подбуди и емоции. Затова ако не можеше да заспи, искаше да знае защо.

Първият светлик на идващата зора затрептя върху тавана на хотелската му спалня. Чуваха се звънки крясъци на непознати птици. Инженерът започна да подрежда мислите си. Никога не би станал главен инженер на фирмата „Теран Констракшън“, ако не планираше живота си така, че да подминава изненадите. Въпреки че никой не можеше да избегне случайностите, които поднасяха щастието или съдбата, той предприемаше всички разумни стъпки, за да предпази кариерата си и най-вече — своята репутация. Бъдещето му се очертаваше безпроблемно дотолкова, що се касаеше относно неговото лично участие в събитията. Дори ако го настигнеше внезапна смърт, програмите, съхранени в информационната банка на компютъра му, биха защитили най-съкровените му мечти от преходността.

До вчера не бе чул нищо за Якагала. Дори допреди няколко седмици смътно знаеше нещичко за Тейпробейн. Но логиката на неговите научни дирения го насочваше неотклонно към този остров. В друг случай досега щеше да бъде напуснал, а в действителност мисията му сега започваше. Не се разсърди на лекото объркване на разписанието му. Безпокоеше се повече, задето емоциите му бяха движени от сила, която не успя да проумее.

Все пак чувството на благоговеене не му бе чуждо. Бе го изпитвал и преди, когато като дете пускаше хвърчило в парка Кирибили покрай гранитните монолити, служили някога за подпори на разрушения мост „Сидни Харбър“

Две планини-близнаци бяха му оставили най-силни впечатления в детството му и бяха начертали неговата съдба. Може би и в друг случай би станал инженер, но случайността, че се роди именно тук, предопредели, че щеше да строи мостове. И така той стана първия човек, който извървя пеш разстоянието от Мароко до Испания, като на три километра под нозете му се плискаха бурните води на Средиземно море. В тези моменти на триумф не подозираше, че му предстоеше да приеме едно още по-главозамайващо предизвикателство.

Ако се справеше с поставената му задача, той щеше да увековечи името си. Но дори в настоящия момент неговите ум, сила и воля вече бяха напрегнати до краен предел. Нямаше време за безсмислени развлечения. Независимо от това бе възхитен от постиженията на инженера-архитект, починал преди две хиляди години и отразил една коренно чужда за него култура. Самият Калидаса представляваше също голяма мистерия. С каква цел бе строил на Якагала? Царят можеше да бъде и чудовище, но имаше нещо в характера му, което влезе в резонанс с начина на мислене на Морган.

Слънцето щеше да изгрее след половин час. Оставаха два часа до насрочената среща за закуска с бившия посланик Раджасингхе. Времето бе достатъчно… а друга възможност едва ли щеше да му се отдаде!

Решеше ли нещо, Морган никога не пилееше ценни минути. Навлече бързо късите панталони и пуловера, но внимателният преглед на обувките му отне доста повече. Въпреки че не се бе упражнявал в катерене през последните години, винаги носеше със себе си чифт здрави леки обувки; в професията му те често се оказваха крайно необходими.

Вече бе затворил вратата на стаята си, когато внезапно му хрумна важно съображение. За момент се помая нерешително в коридора, след това се усмихна и сви рамене. „Не би било зле, а от друга страна човек никога не знае…“ — си каза.

Върна се и отключи куфара си. Извади малка плоска кутийка с големина и форма на джобен калкулатор. Провери изправността на батерията, опита ръчния контрол и закопча устройството на стоманена катарама на колана си. Сега вече бе напълно готов да навлезе в призрачното царство на Калидаса и да се срещне лице в лице с демоните, които обитаваха там.

Слънцето изгря и изля приятна топлина върху гърба на Морган. Той тъкмо преминаваше през отвор в масивната стена, която образуваше най-външния защитен вал на крепостта. Пред него под тесен каменен мост се простираха неподвижните води на огромен, идеално прав ров, дълъг по петстотин метра от всяка страна. Малка флотилия лебеди доплуваха с надежда до него, лавирайки между лилиите, след това се пръснаха с настръхнала перушина, щом разбраха, че нямаше да им хвърли храна. Морган прекоси моста и стигна до втора, по-малка стена и се изкачи по тясната стълба, изсечена в нея. Пред погледа му се ширнаха градините на удоволствията, а скалата се извисяваше непосредствено зад тях.