Артър Кларк - Фонтаните на рая

Така или иначе, вече бе завършил в основни линии своите изследвания на руините, въпреки че човек можеше да прекара целия си живот, за да ги обследва докрай. Наслади се на кратката почивка върху гранитна пейка с красива каменна резба, намираща се на самия ръб на двестаметровата пропаст от южната страна на скалата.

Морган зарея поглед в далечната верига от планини, частично скрити от синкавата мараня, която утринното слънце все още не бе разпръснало. Местеше лениво взор и изведнъж осъзна, че това, което допреди малко считаше за част от пейзажа на облаците, бе не мъгливия връх на мимолетното съчетание на вятър и водни пари. Нямаше как да сбърка идеалната симетрия на планинския конус, извисяващ се над по-ниските си братя.

За момент шокът от разпознаването изпразни главата му от мисъл. Чудеше се и се дивеше с почти суеверно благоговение. Дори и не подозираше, че от върха на Якагала можеше да се види така ясно Свещената планина! Но чудото беше факт, планинският исполин излизаше от сянката на нощта и се готвеше да посрещне новия ден. И, ако успееше — и новото бъдеще…

Знаеше всичките й измерения и геоложки строеж. Беше я картографирал от стереофотоснимки и обследвал от сателит. Почувствува я истински, едва когато я видя със собствените си очи — досега всичко бе само суха теория. И не само. Неведнъж в сивите часове преди зазоряване Морган бе се будил от кошмари, в които целият проект се явяваше като някаква нелепа фантазия, която щеше да го направи за посмешище пред целия свят, без да му донесе лелеяната слава. Негови колеги дадоха прякор на моста „Щуротията на Морган“. Та как ли биха се изразили относно последната му мечта!

Но пречки, създадени от човешка ръка, не го спираха. Истинският му противник бе природата — приятелски настроен враг, който никога не мамеше, играеше честно, но всякога взимаше преимущество от най-малкото му недоглеждане или пропуск. Всички природни сили сега бяха олицетворени от онзи синкав, далечен конус, който познаваше като петте пръста на своята ръка, но все още не го бе почувствувал под краката си.

Както на времето бе правил Калидаса на това място, Морган се взря над плодородната зелена равнина, като измерваше предизвикателството и обмисляше стратегията. За мъртвия цар Шри Канда символизираше мощта, както на жреците, така и на божествените сили, влезли в заговор срещу него. Сега боговете ги нямаше, но монасите бяха останали. Морган не разбираше властта им и затова се отнасяше с тях с бдителност и почит.

Стана време да слиза. Не желаеше да закъснява, особено заради своя лоша преценка на времето. Стана от каменната плоча, на която седеше. Една мисъл, която го тревожеше от няколко минути насам, най-сетне се избистри в съзнанието му. Бе странно да се разположи на самия край на пропастта пищно украсено с резба място за сядане със слонове като подпорки за ръцете…

Морган не устоя на интелектуалното предизвикателство. Наведе се над бездната и още веднъж опита да настрои инженерния си ум на мисълта на мъртвия си от две хилядолетия колега.

Дори най-близките съратници не можаха да разгадаят чувствата на принц Малгара по изражението на лицето му, когато той хвърли последен поглед към брат си, с когото бяха изживели заедно детството. Бойното поле утихна. Дори виковете на ранените се умълчаха от изцелителната билка или от още по-лечебния меч.

След дълъг размисъл принцът се обърна към фигурата, облечена с жълта роба, застанала до него.

— Ти го короняса, преподобни Бодхидхарма! Сега му направи последна услуга. Организирай му почести, подобаващи на неговия царски сан!

За момент върховният жрец не отговори. След туй тихо отвърна:

— Той разруши нашите храмове и пропъди монасите! Ако не е бил атеист, значи е почитал Буда!

Малгара оголи зъби в свирепа усмивка, която Маханайаке Тхеро щеше тепърва да опознае добре.

— Преподобни отче! — процеди с жлъч принцът. — Брат ми бе първородният син на Паравана Велики и седя на трона на Тейпробейн, но злото, което сътвори, ще умре заедно с него! Когато тялото изгори, уверете се дали тленните останки са добре погребани, преди да посмеете да стъпите отново на Шри Канда!

Маханайаке Тхеро се поклони едва забележимо.

— Ще бъде изпълнено… съгласно вашата воля!

— И още нещо! — Малгара се обърна към помощниците си. — Славата на фонтаните на Калидаса стигна дори до нас в Хиндустан! Да ги зърнем поне за малко, преди да потеглим към Ранапура…