Артър Кларк - Фонтаните на рая

Затова отсега нататък на входа на стълбата, водеща към фреските и небесния кът, сътворен от него, денонощно щеше да стои на пост страж. Мечтата му бе се сбъднала след десет години усилен труд. Както и да възразяваха завистливите монаси от отсрещния планински връх, най-после Калидаса бе станал бог!

Въпреки годините, прекарал изложен на тейпробейнското слънце, Фирдаз бе бледолик като римлянин. Днес при поклона пред царя изглеждаше още по-блед и неспокоен. Калидаса го наблюдаваше замислен и след това го удостои с една от редките си усмивки.

— Свърши добра работа, персиецо! Има ли друг художник на света, който рисува по-добре от теб?

Гордостта явно се бореше с предпазливостта, преди Фирдаз да даде колеблив отговор.

— Доколкото ми е известно, няма такъв, ваше величество.

— Добре ли ти заплатих?

— Предоволен съм.

„Едва ли ми отговори точно“ — рече си Калидаса. Бяха го обсипвали с безконечни молби за още пари, повече помощници и скъпи материали, които можеха да се доставят само от далечни земи. Но от художник не можеше да се очаква да разбира от икономика или да се интересува, че царското богатство бе пресушено от внушителната цена на двореца и околностите му.

— Сега, след като работата ти тук е свършена, какво ще си пожелаеш?

— Бих желал да получа позволението на ваше величество да се завърна в родния Исфахан, за да се видя с роднините си отново!

Точно този отговор очакваше Калидаса и затова искрено съжали за решението, което предварително бе взел. По пътя за Персия художникът щеше да мине през земите на твърде много владетели, които не биха изпуснали прочут майстор като него да се изплъзне измежду алчните им пръсти. А изрисуваните върху западната стена на скалата богини трябваше да останат безподобни завинаги!

— Има проблем — отвърна безизразно и Фирдаз побеля като платно, а раменете му хлътнаха. Но Калидаса му заговори не като цар, а като на сродна душа, посветена на изкуството. — Ти ми помогна да стана бог. Тази новина вече обходи царството ми надлъж и шир. Ако оставиш моето покровителство, ще се намерят други, които да искат същото от теб.

За момент художникът остана безмълвен. Чуваше се само стенанието на вятъра, който изрядко поспираше, за да се оплаче, когато срещнеше неочаквана пречка по пътя си. Тогава Фирдаз едва чуто промълви:

— Забранено ли ми е да напусна?

— Можеш да си вървиш, при това с богатство, което ще ти стигне до края на живота ти. Но само при условие, че никога не работиш за някой друг принц!

— Обещавам чистосърдечно! — отвърна необмислено бързо Фирдаз.

Калидаса поклати тъжно глава.

— Научих се да не вярвам на думите на художниците! Особено когато не са под моя власт. Затова ще ми се наложи да ти наложа със сила това обещание!

Изненадващо Фирдаз вече не изглеждаше несигурен. Сякаш бе взел съдбоносно решение и стана спокоен.

— Разбирам! — възкликна и се изпъна в цял ръст.

След това нарочно обърна гръб на царя, като че не съществуваше, и се взря в жарещото слънце.

Слънцето бе бог на персийците, а думите, които редеше художникът, може би бяха молитва, казана на роден език. Имаше и по-зли богове, а чуждоземецът знаеше, че ослепителният диск бе последното, което виждаше в живота си.

— Дръжте го! — викна царят.

Стражите се втурнаха бързо напред, но закъсняха. Въпреки че бе заслепен от ярките лъчи, Фирдаз се придвижи с голяма точност. Направи три стъпки, стигна парапета и го прескочи. Падна беззвучно по дълга дъга в градините, които дълги години бе проектирал. Когато архитектът на Якагала стигна основите на своето произведение на изкуството, не се чу дори ехо.

Калидаса бе покосен от скръб в продължение на много дни, но тъгата му се обърна в ярост, когато прихвана последното писмо на персиеца до Исфахан. Някой бе предупредил Фирдаз, че щял да бъде ослепен, когато свършел работата си, а това бе гнусна лъжа!

Така и не разкри източника на този слух, въпреки че мнозина умряха от бавна смърт, преди да докажат невинността си. Затъгува, че художникът бе повярвал на неистина — трябваше да се досети, че поклонник на изкуството като Калидаса не би лишил човек със сродна душа от божия дар на зрението.

Царят не беше нито жесток, нито неблагодарен. Щеше да обсипе Фирдаз със злато или — поне сребро, и щеше да го проводи със слуги, които щяха да го вардят до края на живота му.

Калидаса нямаше да се нуждае повече от помощта му и затова не след дълго щеше да го забрави.