Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— На Керис ли? — Той се потърка замислено по бузата. — Тя си е добре.

— Откъде знаете?

— Налага се да ми повярваш.

— Тук ли е?

— Не, господин Мейсън, още е в Ню Йорк. И нищо и няма.

— Но вие най-безцеремонно убихте мой приятел.

— Съжалявам. Не знаех за никакви жертви. Нямахме такива намерения.

— А какви бяха намеренията ви?

— Да те доведем тук жив и здрав, не е ли ясно?

— И къде е това „тук“… по-точно?

— Южно от линията Мейсън-Диксън 3 3 Част от границата между Северните и Южните щати преди Гражданската война. — Бел. прев. — лаконично отвърна той. — Не е необходимо да знаеш точно.

— Добре, господин Дайм. А защо съм тук?

— Фамилията ми е Даймс. Защо ли? Надявам се, че скоро ще видиш причината по-ясно от носа си. — Пак ми се усмихна свенливо. — Извинявай, време е за малко борба с вредители.

През предните стъкла виждах, че сме стигнали до внушителна порта, която се отваряше с усилията на четирима мъже. Измъкнахме се за секунда-две. Озърнах се — веднага затвориха портата и я вързаха с вериги.

— Джазмей, ще ми пуснеш ли помпата? Благодарско.

Отпред ни се изпречиха трифиди, местейки се на тласъци, конусите върху стъблата им се люшкаха насам-натам.

Колкото и да бях ядосан, наведох се, за да гледам. В този момент Сам Даймс хвана лост за управление и натисна с палец червения бутон отгоре.

От края на металния „хобот“ изскочи огнено кълбо. Секунда по-късно три трифида бяха погълнати от него. Зелените листа почерняха и увиснаха, конусите се спаружиха. Едно растение пльосна на пътя. Сам Даймс се обърна с усмивка.

— Ето нещо, което ние имаме, а пустите плевели си нямат. Огън. Възхитителен огън!

Опърли ги още веднъж за всеки случай. Много трифиди заприличаха на горящия храст от Стария завет. Сам подвикна:

— Тия твари нахитряват. Щом изгориш две-три, останалите се разкарват.

Тромавото возило премаза димящите останки на трифидите, улучени от огнехвъргачката. Другите растения, макар да наброяваха хиляди, вече не ни се пречкаха. Няколко обаче изплющяха с жилата си по стъклата на кабината, докато ги подминавахме, и оставиха типичните петна отрова.

— По-сигурно от това няма. — Сам Даймс чукна по стъклото с кокалчетата на юмрука си. — Закалено е.

Разположението на трифидите около базата ми беше отдавна познато от други места. Около оградата се бяха скупчили нагъсто, пробваха си силите срещу нея и несъмнено таяха надежда в растителните си мозъци (ако изобщо ги имаха), че общият им натиск ще разкъса телта. С отдалечаването от телената ограда обаче те се срещаха все по-нарядко. Дали в армиите на трифидите тези разпръснати екземпляри имаха ролята на часови или резерви? Разбира се, напоследък не беше лесно да се намери свободна от тях земя. Машината тътнеше по равното поле и аз все зървах по някой трифид, стърчащ самотно. Повечето не шаваха. Но с доближаването на верижното превозно средство те „чуваха“ грохота на двигателя му и местеха късите си крачета, за да се завъртят към източника на звука. Няма спор, напомняха за хищници, проследяващи жертвата си.

Сам Даймс вече се облягаше удобно на седалката си, едната му ръка едва докосваше лоста, с който се управляваше „хоботът“ на огнехвъргачката. Общо взето, машината ме впечатли. Знаех колко полезен може да бъде за моите хора у дома такъв високопроходим унищожител на трифиди. Засега обаче още не бях разнищил загадката защо попаднах на това място.

— Благодаря, че ме повозихте — подхванах непринудено. — Но продължавате да се скъпите на отговори.

— Съжалявам, господин Мейсън, искрено съжалявам.

— Кои сте вие всъщност?… Питам за цялата ви общност.

— Доскорошните ти домакини ни наричат „отцепниците на Куинтлинг“.

— Да, чувал съм за вас.

— Нищо добро, обзалагам се.

— Казват, че сте бандитска сган — осведомих го. — И че крадете и убивате.

— Джошуа Куинтлинг е бил сред основателите на общността в Ню Йорк, но се появил генерал Филдинг и въвел… — Той вдигна рамене. — Да речем, по-силови методи. Затова преди двайсетина години Куинтлинг напуснал със семейството си и други семейства, които искали да живеят по-човечно.

— И накрая отцепниците на Куинтлинг се заселили тук?

— Не е точно така. Генерал Филдинг заповядал на един от бойните си кораби да подгони невъоръжения параход на Куинтлинг. Бойният кораб просто го разнебитил с оръдията си. Съпругата и малкият син на Куинтлинг загинали заедно с още десетина души. Куинтлинг спасил останалите от сигурна гибел, като забил парахода в пясъците на едно устие, където било прекалено плитко за бойния кораб. Иначе… — Пак сви рамене красноречиво. Взря се в мен сериозно със сините си очи. — Но ти не ми вярваш, нали, господин Мейсън?