Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Момичето с автомата ме поведе покрай къщата. Спрях от изненада. Изпречи ми се най-чудатото превозно средство, което бях виждал.

— Сам — каза момичето на човек, пъхнал глава в машината през отворен люк. — Сам, ето го Мейсън. Какво да го правя?

Мъжът се измъкна заднешком от люка на странното возило. С едно движение на дългите си ръце хлопна шумно капака и се изправи, триейки с парцал омазаните си в грес ръце.

Единственото описание, което подхождаше на тази машина, беше железен слон. Боядисана в бледосиво, имаше две долепени кабини, които приличаха на разперени слонски уши. Отпред стърчеше нещо много подобно на слонски хобот, но метален. Необичайното съоръжение със смукателните отвори за въздух, ауспусите и цялото желязно туловище се опираше на две вериги. И май беше по-голямо от боен танк.

Приликата на машината с животното не се бе изплъзнала от вниманието на собствениците и. На дългия сив хълбок имаше изписани едри букви — ДЖЪМБО. А зад едната остъклена кабина забелязах пъстър свиреп профил на индианец, вирнал брадичка и вторачен в далечен хоризонт. До него със засукани буквички се пъчеха думите „Разбий ги!“.

Имаше още надписи, макар да бяха по-прозаични указания като „Впускателен отвор за сгъстен въздух“ и „Зареждайте само бензин с октаново число 100“. — Добро ти утро, господин Мейсън.

Човекът, човъркал доскоро машината, ми подаваше ръка. Беше висок и кльощав, с руса коса и светлосини очи. Прецених, че е на около трийсет и пет години. Говореше с провлечената приветливост на южняк. Откри още грес по опакото на дланта си, изтри я отзад на маскировъчния си панталон и пак я протегна към мен. Не помръднах. Той се усмихна.

— Не мога да те виня, приятел. На твое място и аз щях да съм твърде ядосан, за да се здрависвам. — Гласът беше жизнерадостен и благожелателен като сините очи. — Добре ли си вече? Мъчат ли те гърчове или гадене?

Завъртях глава.

— Доста добре съм… с оглед на обстоятелствата — уверих го малко сковано.

— Чудесно! Слушай, Джазмей — ухили се лениво на момичето, — не знам какво си мисли господин Мейсън, като се целиш тъй с автомата, ама аз взех да се изнервям… — Озърна се. — Ей, ти нали няма да ме цапардосаш или да побегнеш? Няма. Разбира се, че няма. Джазмей, прибери оръжието и загрей дъртия Джъмбо, бива ли?

Момичето отвори вратата на едната кабина, пъхна автомата в стойката вътре, после се промуши в подобието на шахта, побиращо кабинката на водача под другите две. Двигателят забръмча и забоботи. Две струи синкав дим изригнаха зад еленските „уши“.

— Страхотен звук, а? — възторжено подхвърли мъжът и тупна с длан машината. — Сложих нови свещи на старчето в твоя чест… — Понечи да се качи във возилото, но мигновено се извъртя към мен. — Между другото, казвам се Сам Даймс. — Пак протегна ръка да стисне моята и се подсмихна срамежливо. — А, ти не си падаше по здрависването, нали? Извинявай. Съжалявам и за другото… — Престори се, че забива игла в ръката си. — Не измислихме по-добър начин да те домъкнем тук, без да пострадаш.

Впих поглед в него, а стотина гневни въпроса се боричкаха кой пръв да бъде изречен гласно. Но още бях прекалено смаян, за да ги избълвам.

— Сам Даймс — повтори, като докосна с пръст гърдите си, и пак пристъпи към машината. — А сега те моля да се пъхнеш вътре. Трябва да ти покажа нещо.

Возилото тътнеше на веригите си по утъпкан път и подминаваше други като него — големи слоноподобни машини с надпис ДЖЪМБО отстрани. Всяка обаче се кипреше с различна емблема зад кабинката на водача. Имаше изображения на дъвчещи челюсти на акула, герои от комикси, съблазнителни момичета. И всяка носеше свое име — „Късметлийката“, „Дивака“, „Огнегълтача“. Последната пък се радваше на името „Жвакащата Марта“ и емблемата представляваше плашеща жена, която поглъщаше цели трифиди, сякаш бяха стръкове целина.

Настаних се на едната от двете анатомични седалки отпред до Сам Даймс. Джазмей караше грамадния метален звяр и седеше долу, главата и беше наравно с обувките ми. Друсането ми се отрази добре — преглътнатите въпроси изведнъж се отприщиха.

— Защо ме довлякохте тук, по дяволите?!

Сам Даймс ме изгледа с ококорени невинни очи.

— Ами, преди всичко, за да ти покажа нещо. Дръж се здраво, сега ще излезем през портата. Нататък не е много равно.

— Не… да му се… проклятие! Защо изобщо ме доведохте тук? И какво, за Бога, сте направили на Керис?