Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Какво ми остава, освен да приема думите ви на вяра? Хладният ми тон обаче май подсказа, че не ме е убедил.

— Както предпочиташ, господин Мейсън. Едва ли мога да набия доверие в главата ти с приклада на пушката, нали?

— Доколкото виждам, животът ми е изцяло във ваши ръце.

Не изрекох опасенията си, но вече се питах дали в един момент няма да спрат, да ме изритат на земята и да ме зарежат да се оправям сам в заетата от трифиди пустош. Той се позагледа в мен.

— Наистина ли си въобразяваш, че похарчихме толкова време и гориво — и то скъпоценно гориво! — за да те доведем тук и просто да се разправим с теб?

— Аз откъде да знам?

— Що за нелепост! — Стори ми се, че искрено се засегна от моя намек. — Толкова усилия хвърлихме, за да те спасим.

— Да ме спасите ли?

— Ами, да.

— И защо решихте, че е нужно да ме спасявате? Ако можехте да ме видите там, щяхте да знаете, че всичко ми потръгна прекрасно. Освен това на другия ден трябваше да отплавам към родината си.

— Знаем.

— Тогава, дяволите ви взели, какви номера ми въртите?

— Известно ни беше, че ще отплаваш към Англия. — Сам ме наблюдаваше невъзмутимо. — Научихме и че зад теб, точно отвъд хоризонта, за да не виждаш, ще плава тежко въоръжен броненосец, придружен от два разрушителя.

— Внушавате ми, че генерал Филдинг е намислил да превземе остров Уайт?

— Такива сведения получихме, господин Мейсън.

— Но какъв смисъл би имало? Готови сме да посрещнем с отворени обятия дружески настроени гости.

— Убеден ли си?

— Разбира се.

Той си пое дъх и остави очите си да огледат слънчевата местност и бдящите в нея трифиди.

— Господин Мейсън, както излиза, държали са те на тъмно. Ако не в буквалния смисъл, поне в преносния.

— Хайде, чакам изненадата.

— Нали знаеш, че хората в Ню Йорк под властта на генерал Филдинг нямат достъп до петролни залежи или резерви от бензин?

— Да. Карат колите си с метилов спирт.

— А той е толкова неподходящ, че съсипва двигателите за две-три хиляди километра.

Кимнах.

— Е, ние пък имаме два петролни кладенеца — продължи Сам Даймс, — имаме си и рафинерия, която произвежда към пет милиона литра гориво годишно… Признавам, не е много. Но така можем да юркаме стареца напред-назад. — Потупа с обич седалката. — И разполагаме с добро и чисто авиационно гориво за хидропланите.

— Каквито Ню Йорк също няма.

— Прав си, господин Мейсън. Могат само да се влачат по океаните с параходите си, които горят въглища. Значи разбираш, че ако докопат вашата технология „Мейсън-Коукър“, генерал Филдинг ще си преработва на воля соковете на скапаните трифиди и ще има колкото си иска гориво за колите, за транспортните самолети… и за бойните.

— И какви ще бъдат последствията?

— Ние ще бъдем изтрити от лицето на Земята. Нагоре от устията на реките сме в безопасност от неговите бойни кораби. Но сдобие ли се с бомбардировачи и изтребители… — Сам Даймс подсвирна. — Бомбите му ще ни издухат пред дверите на ада.

— Помирете се с него.

— Тоест да се предадем?

— Не — поправих го сериозно. — Изпратете делегация. Преговаряйте.

— Няма да се съгласи. Скоро ще има в ръката си дългия бич. Да, ще прибере жените и децата, за да ускори размножаването. Но мъжете? Е, ще ги откарат да добиват въглища или да секат дървета, или пък ще ги затворят в онези проклети робски ферми из Карибите, където всички се мъчат денем и нощем да махнат трифидите и да отгледат вкуснотийките, с които генералът глези привържениците си. — Наистина ли го смятате за толкова неразумен човек?

В паметта ми изплува образът на бащата на Керис — генерал Филдинг с пламтящото жълто око. Вярно, изглежда ръководеше с твърда ръка, устремен към целите си. Но да е тиранин и убиец? Не ми се вярваше.

Сам Даймс се взираше преценяващо в мен и подръпваше устните си. След малко пак ме заговори:

— Да, господин Мейсън, наистина смятам генерал Филдинг за крайно неразумен човек. И си мисля, че няма да се спре пред нищо, за да ни смаже и да покори остров Уайт. Освен това съм убеден, че той е жесток диктатор.

— Това си остава ваше мнение.

— Не е само мое, господин Мейсън.

— Нима? Кой друг мисли като вас?

— Не се ли досещаш? Човекът се подсмихваше, харесваше му да ме държи в напрежение. Свих рамене.

— Е, кой друг?

— Ами например собственият ти баща — Бил Мейсън.

— Баща ми ли? Той никога не е виждал генерал Филдинг.

— О, напротив. Стари познати са. И ти си го срещал още в детството си. Поклатих глава намръщен.