Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Кръжаха все по-бързо. И ме запратиха в мрака. В плътния бездънен мрак.

Бях погълнат в търбуха на кит. Усещах люшкащо движение. Чувах течности да съскат в тръби. Шум от продухване. Дълбокото туптене на могъщо сърце. Призрачен глас нареждаше:

— Десет разтега… осем разтега… пет разтега… четири разтега.

Отворих очи. Метални стени. Отвори се врата и откри за погледа ми коридор, осеян с електрически лампички. В този миг някаква фигура се надвеси над мен. Очите ми се приковаха в течност, цвърчаща от спринцовка. После иглата се заби в ръката ми. Чух странен рев. Смътно осъзнах, че се изтръгва от собствената ми уста. Закръжиха светлини, пак се появи водовъртежът. Още веднъж бях засмукан в онзи мрак.

Щом отворих очи, тутакси усетих някаква промяна във всичко около мен. Въздухът миришеше различно. Май на някакви билки. Лежах в по-просторна стая, леглото също беше по-широко. Имаше и други звуци. Дочух далечно тракане, сякаш някой свиреше приглушено на ксилофон.

А би трябвало веднага да разпозная звука, наистина би трябвало. Главата ми обаче все едно бе натъпкана с памук, очите ми сълзяха непрестанно, а езикът ми лепнеше за небцето. Чувствах се като след страшно пиянство (и сега плащах цепещата главата цена). Надигнах се да седна на леглото.

На пода имаше тенекиена чаша до кана с вода. Зяпах я дълго. Знаех, че искам, отчаяно жадувам да налея тази студена чиста вода в чашата и да пия до насита. Но незнайно как прекъсваше връзката между тази мисъл и действителното движение на ръцете, за да изпълня желанието си. Сълзящите ми очи поглеждаха ту чашата, ту водата. Мина много време, докато овладея поне донякъде крайниците си. Замаяно и не особено ловко се справих с лисването на вода в чашата. Вдигнах я и успях да излея всичко до последната капка върху ризата си, преди да поднеса чашата към устните си.

„Вдън земя да пропадне…“ Реших да взема самата кана и изгълтах набързо съдържанието и. Повярвайте ми, нищо по-сладко от тази вода не бях опитвал много отдавна. Изсипах в гърлото си около литър и вече не се чувствах толкова съсипан. Главоболието ми поолекна, започнах да изпитвам и мъждукащ интерес към нещата наоколо.

„Така — казах си глуповато. — Разгледай обстановката, Мейсън. Стените? От дърво. Прозорците? Преброй ги. Нито един. Има греди под наклонен покрив… от гофрирана ламарина. Да, сър… гофрирана ламарина, която е ръждясала и кърпена. Подът е от утъпкана пръст. Светлината идва от слаба електрическа крушка, провесена под греда. А ти седиш на сгъваемо легло… без завивки. Дотук добре.“

Неуверено се добрах до врата, която наглед бе принадлежала някога към изискана къща, но сега бе сложена да върши работа в далеч по-скромна постройка. Заключена врата. „Това вече не е много добре.“

Моето замаяно от опиат съзнание се прочисти достатъчно, за да установи факта, че съм пленник. Върнах се отмалял на леглото и задрямах седнал. Най-сетне вратата се отвори. Влезе жилава чернокожа жена на около двайсет и пет години с жълта лента на челото. Държеше автомат, който нехайно насочи към лицето ми. Не помръднах. Само се пулех със сънливо равнодушие.

Мургав младеж с черти на латиноамериканец напълни каната ми с вода от по-голям съд и остави на леглото до мен поднос с плодове и хляб.

Моите надзиратели не изрекоха и една-единствена дума. Аз също. Щом сериозната и безмълвна церемония завърши, те си отидоха. Стомахът ми потрепваше силничко и не бих рискувал с храна. Вместо това опразних каната на дълги жадни глътки. Водната церемония май се повтаряше през четири часа.

Влизаше същата двойка — жената с автомата в ръце, мъжът с голямата кана, за да напълни моята по-малка. И пак никой не продумваше. Малко по-късно ме оставяха да довърша церемонията, като изпия наведнъж водата.

След време възприемах по-отчетливо обстановката. Паяк колкото чиния се промъкваше по една греда под тавана и несъмнено наблюдаваше натрапника долу с многото си очички. За кратко навън затрополи гръмовно. Досетих се, че е дъжд, който плющи по гофрираната ламарина над главата ми. Пороят свърши скоро и толкова внезапно, колкото започна. Почти незабавно в ноздрите ми нахлу миризмата на мокра пръст. Паякът горе престана да ми обръща внимание, предпочете да изсмуче живота от голяма муха. Храна…

Сведох поглед към подноса до мен. Хлябът имаше възсух вид, розовият резен от диня обаче ме изкушаваше. Захапах го. Сладък сок плисна в устата ми заедно с цяла шепа семки, но апетитът ми се завърна като хала. Осмокракият ми сътрапезник се наслаждаваше на яденето си над мен, а аз ометох всичко от подноса. Отново чух ритмичното тракане. Заслушах се. Малки пръчици удряха равномерно по-голямо дървесно тяло. Намръщих се от усилието да определя този доскоро познат звук. И моят просмукан от дрога мозък най-после заработи. Думата, която напипвах, стигна до устните ми.