Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

Лъжа. Попадна там, докато Ерик го нямаше, а аз бях пръснала поне петдесет дивидита на килима заедно със списания, албуми и обвивки от бонбони. Ако беше видял хаоса, сигурно щеше да получи удар.

— Таксито ще те чака долу в десет — напомня ми той. — Тръгвам.

— Супер. — Целувам го, както всяка сутрин, и вече ми се струва съвсем естествено. — Приятен ден!

— И на теб. — Той стиска рамото ми. — Дано мине добре.

— Разбира се — отвръщам самоуверено аз.

Днес се връщам на работа, на цял ден. Няма да поема отдела… Очевидно не съм готова. Ще започна да се запознавам отново с работата и да наваксам всичко онова, което съм пропуснала. От катастрофата минаха пет седмици. Не мога повече да си стоя вкъщи, трябва да правя нещо. Трябва да си върна живота. И приятелките.

Върху леглото съм оставила три лъскави пликчета с подаръци за Фи, Дебс и Каролин. Днес ще им ги занеса. Отне ми цяла вечност да избера най-подходящите подаръци, но всеки път като се сетя за тях, ме обзема гордост.

Тананикам си, когато влизам в хола и пускам дивидито. Така и не го изгледах. Може да ме настрои като за работа. Превъртам надписите, докато стигам до момента, в който слизам от лимузина с двама костюмирани.

— … на Лекси и хората от екипа й няма да им е лесно тази вечер — обяснява мъжки глас. Камерата се спира на мен и аз притаявам дъх.

— Ще спечелим тази поръчка! — заявявам с остър глас към мъжете и плясвам единия по ръката. — Ако се налага, ще работим денонощно, но ще спечелим. Разбрахте ли? Не искам никакви извинения.

Отварям невярващо уста. Нима тази съскаща страшна бизнес дама съм аз? Никога през живота си не съм говорила по този начин.

— Както винаги Лекси притиска екипа си — продължава мъжкият глас. — Дали Кобрата не прекали този път?

Просто не разбирам за какво става въпрос. Каква е тази кобра?

Картината се измества към единия от мъжете. Сега е седнал в някакъв кабинет, а небето се вижда през прозореца зад него.

— Тая не е човек — мърмори той. — Не разбра ли, че денонощието има само двайсет и четири часа? Стараем се, доколкото можем, но на нея изобщо не й пука.

Докато говори, се появявам аз. Сега крача в някакъв склад. Обзема ме ужас. Той да не би да говори за мен? Следва картина от улица в Лондон, а мъжът се опитва да се защити, но аз не му позволявам да каже нищичко.

— Уволнен си! — зъбя се аз толкова остро, че ахвам, докато гледам. — Повече не те искам в екипа си.

— Кобрата отново захапа! — чувам гласа на водещия. — Да видим отново този момент.

Чакай малко. Той да не би да се опитва да каже, че… Аз ли съм Кобрата?

Демонична музика съпътства пуснатите на бавни обороти кадри, докато аз изричам:

— Уволнен ссссси! Повече не те иссссскам в екипа ссссси.

Не мога да откъсна очи от екрана, а главата ме стяга от ужас. Какво, по дяволите, са направили? Манипулирали са глада ми. Наистина звучи като на змия.

— Тази седмица Лекси е в най-отровната си форма! — продължава мъжкият глас. — Междувременно в другия екип…

На екрана се появява друга група, също в костюми и започва спор за цените. Аз съм толкова шокирана, че не смея да помръдна.

Защо… как…

Защо никой не ми е казал? Защо никой не ме предупреди? На автопилот посягам към телефона и набирам номера на Ерик.

— Здрасти, Лекси.

— Ерик, току-що гледах дивидито с риалитито! — гласът ми трепери от вълнение. — Те ме наричат Кобра! Държала съм се невероятно противно с всички! Защо не ми каза?

— Мила, шоуто беше невероятно — опитва се да ме успокои Ерик. — Страхотно беше излязла.

— Но те са ме кръстила на змия.

— И какво от това?

— Не искам да бъда змия! — Знам, че гласът ми звучи истерично, но не успявам да се сдържа. — Никой не обича змиите! Аз съм по-скоро като… като катеричка. Или като коала.

Коалите са меки и пухкави. Човек с удоволствие ще ги гушне.

— Коала ли? Лекси! — избухва в смях Ерик. — Мила, ти си кобра. Преценяваш момента, в който да нанесеш удара си абсолютно точно. Подбираш момента, в който да нападнеш. Тъкмо затова си толкова добра в бизнеса.

— Но аз не искам да бъда… — Прекъсвам мисълта си, когато чувам, че се звъни. — Таксито ми дойде. Трябва да тръгвам.

Връщам се в спалнята, грабвам трите лъскави пликчета и се опитвам да си върна оптимизма; опитвам се да се развълнувам, защото ми предстои прекрасен ден. Неочаквано самоувереността ми се е изпарила.

Аз съм змия. Нищо чудно, че всички ме мразят.

Докато пътувам с таксито, седя вдървено на задната седалка, стиснала пликчетата, и се опитвам да си дам кураж. Първо, всички знаят, че в предаванията нещата са изкривени. Никой не ме мисли за змия. Освен това риалитито са го давали преди цяла вечност и сигурно всички са забравили какво е било.