Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Не бях аз — клати глава Ейва. — Аз се занимавам с мебелите и тъканите, с чувствените детайли. Концепцията е на Джон.

Нещо трепва в мен.

— Джон ли? — навеждам глава и се мръщя като човек, който не разбира за кого става въпрос. Все едно че „Джон“ е непозната дума на някакъв чужд език.

— Джон Блайд — уточнява Ерик. — Архитектът. Нали се запознахте на партито у нас? Забрави ли? После ме разпитваше за него.

— Така ли? — питам след дълго мълчание. — Не си спомням. — Въртя макета и се опитвам да не обръщам внимание на топлината, която пълзи по врата ми.

Това е пълен абсурд. Държа се като гузна прелюбодейка.

— Джон, ела при нас — подвиква Ейва. — Тъкмо говорехме за теб.

Той тук ли е? Стисвам неволно макета. Не искам да го виждам. Не искам и той да ме вижда. Трябва да измисля нещо и да се измъкна…

Твърде късно е. Ето го, крачи към нас в дънки, с тъмносин пуловер с шпиц деколте и чете някакъв документ.

Добре. Запази спокойствие. Всичко е наред. Ти си щастливо омъжена и нямаш никакви доказателства, че си кривнала от правия път, че си имала връзка с този мъж.

— Здрасти, Ерик, Лекси. — Той кима любезно, когато приближава, след това поглежда ръцете ми. Свеждам очи и забелязвам, че макетът е станал на топка. Смачкала съм го. Покривът е счупен, а балконите са се откачили.

— Лекси! — Ерик го забелязва. — Как, за бога, можа да го направиш?

— Джон! — Ейва смръщва чело. — Макетът ти.

— Много се извинявам! — червя се аз. — Нямам представа как се случи. Просто го държах и…

— Не се притеснявай — свива рамене Джон. — Отне ми само месец да го направя.

— Месец ли? — ахвам ужасена. — Виж, ако ми дадеш скоч, ще го оправя… — Опитвам се да пригладя смачкания покрив и да върна балконите по местата им.

— Не чак месец — уточнява Джон, докато ме наблюдава. — По-скоро два часа.

— Така ли? — Продължавам да приглаждам макета. — Няма значение. Много съжалявам.

Джон ме поглежда.

— Ще ми се реваншираш.

Да му се реванширам ли? Това пък какво означава? Без да мисля, пъхвам ръка в ръката на Ерик. Имам нужда от подкрепа, от верен съпруг до мен.

— Апартаментът е наистина невероятен, Джон — заговарям аз като достойна съпруга на магнат и разпервам ръка. — Поздравявам те.

— Благодаря, и на мен ми харесва — отвръща равнодушно той. — Как е паметта ти?

— Все така.

— Нещо да си си припомнила?

— Не. Нищо.

— Жалко.

— Да.

Опитвам се да се държа естествено, но между нас припламват искри, когато сме заедно. Дишам плитко и накъсано. Вдигам поглед към Ерик, убедена, че той е забелязал нещо, но той изобщо не трепва. Нима не е усетил? Просто невероятно.

— Ерик, трябва да поговорим за проекта Бейсуотър — настоява Ейва, докато рови из кожената си чанта. — Вчера ходих до обекта и направих бележки…

— Лекси, иди да разгледаш апартамента, докато двамата с Ейва поговорим. — Ерик изтегля ръката си. — Джон ще те разведе.

— А, не се притеснявай — дръпвам се аз.

— С удоволствие — намесва се Джон. Говори с такова отегчение, че се притеснявам. — Ако ти е интересно.

— Всъщност, няма нужда…

— Мила, Джон е създал тази сграда. — В гласа на Ерик забелязвам неодобрение. — За теб е изключителна възможност да се запознаеш с идеите на компанията.

— Ела, ще ти обясня първоначалната идея. — Джон посочва другия край на стаята.

Няма начин да се измъкна.

— Чудесно — съгласявам се най-сетне.

Добре, след като иска да говори, да говори. Следвам Джон и заставаме до водопада. Възможно ли е човек да живее до тази шумна водна стена?

— И така — започвам любезно. — Откъде ти дойдоха тези идеи, посветени на богатите?

Джон се намръщва и сърцето ми се свива. Дано не започне да ми приказва за артистичния си гений. Просто не съм в настроение за претенции и надувки.

— Питам се какво би искал един кретен — отвръща най-сетне той. — И веднага го прилагам.

Не успявам да сдържа шокирания си смях.

— Ако бях кретенка, щеше страшно да ми хареса.

— Ето, видя ли? — Той пристъпва към мен и снишава глас. — Значи не помниш нищо.

— Абсолютно нищо.

— Добре — въздиша шумно той. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим. Има едно място, старата Канал Хаус в Излингтън. Ще забележиш високите тавани, Лекси — добавя вече по-високо. — Те са типични за нашето строителство. — Поглежда ме и забелязва изражението ми. — Какво има?

— Ти луд ли си? — съскам аз и поглеждам към Ерик, за да се уверя, че не е чул нищо. — За твое сведение, не открих никакво доказателство, че с теб сме имали връзка. Нищо. Невероятен усет към пространството! — добавям на висок глас.