Софи Кинсела - Пожелай ми слънчогледи

— Доказателство ли? — Джон очевидно не разбира. — Какво доказателство например?

— Например… ами не знам. Някоя любовна бележка. Или дрънкулки.

— Дрънкулки ли? — Имам чувството, че Джон едва се удържа да не се изсмее. — Не бяхме почитатели на дрънкулките.

— Значи връзката ни не е била кой знае какво — сопвам се аз. — Прегледах тоалетката и там няма нищо. Прегледах дневника си — също нищо. Попитах сестра ми, тя никога не е чувала за теб.

— Лекси. — Той говори така, сякаш има намерение да ми обясни положението. — С теб имахме тайна връзка. Това означава, че не оставяш доказателства.

— Значи нямаш доказателство. Знаех си.

Обръщам му гръб и тръгвам към камината. Джон ме следва.

— Доказателство ли искаш? — чувам го да мърмори. — Като например, че имаш белег като ягода на дясното бедро ли?

— Нямам… — Обръщам се доволно и спирам рязко, когато Ерик ни поглежда от другия край на стаята. — Не знам откъде ти е хрумнала идеята за такова осветление! — Махам с ръка на Ерик, а той отвръща и продължава разговора си.

— Знам, че нямаш белези по бедрата — извива очи Джон. — Нямаш абсолютно никакви белези по рождение. Само една бенка на ръката.

В първия момент мълча. Така е. Какво от това?

— Може да си налучкал. — Скръствам ръце.

— Само че не съм. — Той ме поглежда. — Лекси, не си измислям. Двамата с теб имаме връзка. Обичаме се. Дълбоко и страстно.

— Виж… — Прокарвам ръце през косата си. — Просто… това е пълна лудост! Не бих започнала извънбрачна връзка. Нито с теб, нито с когото и да е. Никога през живота си не съм била невярна…

— Двамата с теб правихме секс на този под преди четири седмици — прекъсва ме той. — Точно тук — кима към пухкава кожа на пода.

Поглеждам я и не знам какво да кажа.

— Ти беше отгоре — добавя той.

— Престани! — Силно притеснена се врътвам и се отдалечавам от него към далечния край на помещението, откъдето вита стълба води към мецанина.

— Да погледнем останалата част — заявява той на висок глас, докато ме следва. — Според мен, ще ти хареса…

— Не, няма — изстрелвам през рамо. — Остави ме на мира.

И двамата сме на върха на стълбата и поглеждаме през металната балюстрада, откъдето се вижда Ерик, а светлините на Лондон нахлуват през огромните прозорци. Не съм справедлива към него. Апартаментът е наистина великолепен.

Застаналият до мен Джон души въздуха.

— Я ми кажи — подхвърля той. — Да не би да си похапвала чипс със сол и оцет?

— Може би — поглеждам го подозрително.

Джон се ококорва.

— Впечатлен съм. Как успя да го вмъкнеш покрай фашиста на хранителния взвод?

— Не е никакъв фашист — сопвам се, обзета от желание да защитя Ерик. — Той просто… грижи се за правилното ми хранене.

— Той е истински Хитлер. Готов е да събере всичкия хляб на света и да го натъпче в концентрационен лагер.

— Престани!

— След това ще пусне много газ. Ще започне с обикновените кифли, след тях ще дойде ред на кроасаните.

— Престани! — Свивам устни, когато усещам неистово желание да се засмея, и му обръщам гръб.

Този тип е по-забавен, отколкото си мислех. Освен това е сексапилен и интересен с тази рошава тъмна коса.

Но пък толкова много неща са забавни и сексапилни. Приятелите са забавни и сексапилни. Не е задължително да съм имала връзка с него.

— Какво искаш? — Накрая се обръщам към него, напълно безпомощна. — Какво очакваш да направя?

— Какво искам ли? — Той мълчи, сбърчил чело, сякаш обмисля отговора си. — Искам да кажеш на съпруга си, че не го обичаш, да тръгнеш с мен и двамата да започнем нов живот.

Той говори напълно сериозно. Идва ми да се изсмея.

— Искаш да дойда да живея с теб — повтарям аз, сякаш да съм сигурна, че съм чула правилно. — Веднага. Просто така.

— Не веднага, след около пет минути. — Той поглежда часовника си. — Трябва да свърша няколко неща преди това.

— Ти си напълно луд — клатя глава.

— Не съм луд — отвръща търпеливо той. — Обичам те. Ти също ме обичаш. Наистина. Просто ми повярвай.

— За нищо не ти вярвам! — В този момент мразя самоувереността му. — Аз съм омъжена, не разбираш ли? Имам съпруг, когото обичам, на когото съм се врекла във вечна вярност. Ето ти доказателството! — Показвам му халката си. — Това е доказателство.

— Обичаш ли го? — Джон сякаш не е видял халката. — Наистина ли го обичаш? Дълбоко в сърцето ти ли е вкоренено това чувство? — Той се удря в гърдите.

Идва ми да изкрещя „Да, лудо влюбена съм в Ерик“ и да го накарам да млъкне завинаги. Работата е там, че поради някаква неясна за мен причина не мога да го излъжа.